Ти си му чужда, а аз майка му прошепна свекървата.
Не трябваше да викате този лекар от частната клиника каза Велина Петрова, поправяйки черната забрадка на главата си. Нашият квартален лекар е добър, цял живот ни лекува.
Радка мълча постави още една чиния с козунак на масата. Гостите бавно се разотиваха, останаха само най-близките. Кухнята изглеждаше тясна за толкова хора, но в хола беше ковчегът и никой не решаваше да яде там.
Защо мълчиш? не спираше свекървата. Жалко ли са ти парите за хубаво лечение? Двеста хиляди за операцията плати и никаква полза.
Велино, не сега помоли се съседката леля Ганка, но тя не слушаше.
Кога тогава? Очите й зачервяха, не от сълзи, а от ярост. Той беше мой син! Аз го родих, отгледах, издигнах на крака! А тя… Тя просто се омъжи за него.
Радка стисна кухненската кърпа. Искаше се да изкрещи, да избяга, да се скрие някъде, но не можеше. Днес погребваха Стояна и тя трябваше да издържи.
Мамо, стига вече уморено каза Борис, брат му. Днес не е моментът.
А кога ще е? избухна Велина Петрова. Когато го погребаме, тогава ли ще говорим, а? Аз да мълча, а тя да командува? Това е моят дом! Тук се роди Стоян, тук трябва да почива!
Радка се сепна. Цяла седмица спореха къде да правят помена. Велина настояваше в двустайния й апартамент, а Радка предлагаше заведение. Но свекървата решаваше както винаги.
Ще отида да проветря хол прошепна Радка и излезе бързо.
В хола беше тихо и задушно. Мирисът на цветя и темян се смесваше с аромата на ястията. Стоян лежеше в ковчега, непознат в черния си костюм. Никога не го носеше, казваше, че е неудобен. Предпочиташе дънки и пуловери.
Защо ме остави? прошепна тя, приближавайки се. Как ще съм сама?
Отзад се чуха стъпки.
Раде, не се измъчвай каза леля Ганка, поставяйки ръка на рамото й. Той не е виновен. Проклетата болест.
Тя казва, че не го лекувах както трябва. Че пожалих парите.
Не я слушай. Жена е в скръб, затова се ядосва. Единствен син беше, светлина в къщата.
А на мен какво, нямам ли скръб? Радка се обърна, и леля Ганка видя сълзите й. Дванадесет години живехме заедно. Дванадесет! Аз го гледах, когато беше болен. Напуснах работа, за да го водим по болници.
Зная, зная. Добра съпруга си била.
А тя казва чужда. Как чужда? Венчахме се в църквата, щяхме да имаме деца…
Радка замълча. За децата беше болезнено да говори. Мечтаеха, но не се получаваше. После Стоян се разболя, и вече нямаше време.
От кухнята се чуваха приглушени гласове. Велина Петрова разправяше как Стоян падна веднъж от колело и си счупи ръката.
Аз самичка го закарах в болницата чу се гласът й. Нощем, с такси. Лекарят каза: добре, че бързо сте го довели, иначе щеше да срасне криво.
Радка слушаше и си спомняше друго. Как Стоян й разправяше същия случай, смеейки се. Казваше, че майка му се уплаши повече от него, а лекарят успокоявал не него, а нея.
Винаги беше смел продължи свекървата. В училище за малките се застъпваше. Биеше се добре. После служи в армията, стана добър офицер.
Радка си спомняше писмата му от казармата. Пишеше, че му липсва дома, че иска боб чорба и картофи с копър. И пишеше за момичето Радка, с което се запозна преди да замине, и което искаше да изчака.
Раде, ела при нас викна от кухнята братовчедката Елица. Велина показва снимки.
На масата беше стар албум. Свекървата прелистваше страници и коментираше всяка снимка.
Ето го в първи клас показваше тя. Такъв сериозен беше. Учеше добре, носеше шестици.
Радка седна до нея и погледна детските снимки на съпруга си. Малкият Стоян се усмихваше от фотографиите, прегърнат с плюшено мече, правеше кулички в пясъка.
А ето го вече пораснал обърна страницата Велина. Учеше в техникума, механик. Златни ръце имаше, всяка кола можеше да поправи.
Да, той често ми помагаше с колата каза тихо Радка. Никога не се караше, ако счупех нещо.
Свекървата я погледна рязко.
Е, и какво от това? Той беше добър човек. На всички помагаше, не само на теб.
Зависна неловко мълчание. Елица изкашля се и помоли за още снимки.
А това е след армията Велина показа снимка, на която Стоян стоеше в дънки и кожена яка до мотора. Красавец беше, момичетата полудяваха по него.
Радка си спомни как се запознаха. Той караше приятелката й след работа, а тя случайно беше с нея. Стоян предложи да я закара и целият път разправяше шеги. Тогава й се стори най-обаятелният човек на света.
Колко моми е имал въздъхна свекървата. Но нищо сериозно. Казваше: рано е да се женим, трябва да поживея за себе си.
Майко, защо говориш такива неща? упрешно каза Борис.
Ами какво? Истина е. Дълго беше ерген. После изведнъж се ожени. Тогава се учудих.
Радка усети как бузите й пламнаха. Спомни си как Стоян се колебаеше да я запознае с майка си. Казваше, че е строга и може да не я приеме.
Сватбата беше хубава помирително каза леля Ганка. Помня, поръчаха страхотна торта.
Тортата аз я поръчах поправи Велина. И роклята й купих. Нейни пари нямаше.
Работех прошепна Радка. Просто заплатата беше малка.
Ето точно. А Стоян печелеше добре. В завода го ценяха, постоянно го повишаваха.
Радка си спомни как мечтаеха да си купят апартамент. Спестяваха, броеха всяка стотинка. После той се разболя, и всички пари отидоха за лечение.
Толкова искаше деца неочаквано каза тя. Винаги казваше: щом оздравея, ще имаме бебе.
Велина Петрова замълча. После затвори албума и го сложи в чекмеджето.
Време е да сервираме каза тя. След малко идва свещеникът.
Когато всички се разотиваха, Радка остана сама с Борис. Той пушеше на балкона, а тя переше чинии.
Не й се сърди каза той, влизайки в кухнята. Тя го обичаше повече от всичко. Може би дори прекалено.
Разбирам отвърна Радка, без да се обръща. Но е трудно да чувам, че съм чужда.
Не си чужда. Ти беше негова жена.
Бях повтори тя тъжно. А сега коя съм? Вдовица? Звучи толкова странно.
Сега си част от нашето семейство. Завинаги.
Радка знаеше, че не е така. След погребението щеше да се върне в едностайния апартамент, който наемаха с години. Велина Петрова вече нямаше да я вика за празници.
Вечерта, когато гостите си тръгнаха, а свещеникът отслужи панихида, Велина Петрова се приближи до Радка. Тя седеше до ковчега, държейки снимка на Стоян.
Утре ще го погребваме прошепна свекървата. Има място в Централните гробища, до баща му.
Радка кимна. Говореха за това сутринта.
И още нещо… Велина замълча. Нещата му ще ги вземеш ли, или да ги оставя тук?
Още не знам. Може ли по-късно да реша?
Може. Няма да изчезнат.
Жените стояха една до друга, но между тях се издигаше невидима стена. Всяка жалееше по своя начин, всяка мислеше, че нейната скръб е най-голяма.
Ти си му чужда, а аз майка му прошепна Велина Петрова толкова тихо, че Радка не беше сигурна дали го е чула правилно.
Или може би й се привидя. От умората, от мъката, от този безкраен ден, който не искаше да свърши.
Радка погледна снимката. Стоян се усмихваше младо и щастливо. Такъв беше, когато се ожениха. Тогава изглеждаше, че пред тях е цял живот.
Прости ми прошепна тя, без да знае към кого се обръща към съпруга си или към майка му.
А навън падаше вечер, и някъде много близко започваше друг живот без Стоян, без смеха му, без топлината на ръцете му, без мечтите за утре. Живот, в който трябваше да се научи да бъде просто Радка, а не жената на Стоян.
