Старицата на пейката срещу къщата, която вече не е нейна.
Баба Стефка седеше на пейка срещу старата си къща, същата, в която бе прекарала целия си живот. Но сега тя вече принадлежеше на други хора, а тя живееше там благодарение на тяхната доброта. Стефка не разбираше как е стигнала до тази ситуация. Мислеше, че е живяла честно, без да желае зло на никого, отгледайки единствения си син.
Но синът й не се оказа такъв, какът го бе възпитала Баба Стефка размишляваше за живота си, докато горчивите сълзи се стичаха по бузите й. Спомените започнаха от сватбата й с любимия й Иван. След година се роди синът им, Георги. По-късно се родиха близнаци, момче и момиче, но бяха твърде слаби и не преживяха и седмица. Скоро след това Иван почина от апендицит. Лекарите не откриха навреме причината за болката му, а когато перитонитът започна, вече беше късно
Стефка плака много за мъжа си, но сълзите нямаха да променят нищо животът трябваше да продължи. Тя не се омъжи повторно, макар че не й липсваха женихи. Страхуваше се, че на Георги ще му е трудно да живее с доведен баща, затова посвети цялото си внимание на грижите и възпитанието на сина си.
Георги порасна и избра своя път, отдалечавайки се от майка си в града. Там се образова, ожени се и продължи напред. Баба Стефка остана сама в малката къщичка, която Иван бе построил, когато се ожениха. И там живееше до старостта си.
Георги от време на време идваше да посети старата си майка, нарязваше дърва, донесеше вода и помагаше, колкото можеше. Но с всяка изминала година на Стефка й ставаше по-трудно да поддържа дома сама. Имаше само една коза и няколко кокошки, но дори и това изискваше внимание.
Един ден Георги дойде с непознат мъж.
Здравей, майко поздрави я синът й.
Здравей, Гошо.
Това е приятелят ми, Димитър продължи синът й. Иска да види къщата, за да я купи. Достатъчно е вече да живееш сама тук, ще се преместиш при нас в града.
Баба Стефка седна изненадана.
Не се притеснявай, майко. Жена ми няма нищо против. Ще се грижим за тебе, ще ти е удобно и ще помагаш с внуците. Те вече питат кога ще дойде баба Стефка.
Така решаваха вместо нея. Какво можеше да направи тя, една стара жена? Не можеше да се справя сама, но поне ще гледа внуците.
****************
Къщата на баба Стефка се продаде лесно и бързо. Преди да си тръгне, старицата се сбогува с дома си, преглеждайки всеки ъгъл, който предизвикваше спомени. Когато излезе в градината, зад кошарата, я посрещна пълна тишина, която още повече стисна сърцето й. Козата я гледаше с тихи, умни очи, сякаш разбираше всичко. Баба Стефка я погали за последно, остави кофата с вода и затвори тежката дървена порта. Никой не я чакаше вече тук. Спусна се към пейката срещу къщата, седна и загледа прозореца на стаята, дето спеше с Иван. Вятърът разроши побелелата й коса. През отворената врата новият собственик внасяше кашони, смяташе, чистеше. Всичко беше различно. А тя остана там, пред бившата си къща, ден след ден, като част от пейката, като спомен, който никой вече не помнеше.
