Един нощен разговор разкри гласа на дъщеря ми.
Късно вечерта звънна телефонът. Вдигнах слушалката и чух гласа й.
-Мамо, аз съм, Весела. Имам проблем! Мъжът ми ме изгони. Утре сутрин ще дойда при баща ти и ще остана в къщата.
-Слушай, Весела, вече нямаш ни родители, ни дом.
-Какво? прекъсна ме дъщеря ми. Какво каза? Как така няма къща? Аз съм вашата единствена дъщеря! Имам право на този апартамент! крещяше тя истерично.
-Ето как е, отвърнах спокойно, нямаш апартамент. Подарихме го на Радослава, сега тя е стопанинката тук, а ние с баща ти не искаме да знаем за теб. Ти не си нашата дъщеря. Не ми звъни повече! Загуби всичко! завърших разговора рязко. След всичко, което Весела беше направила, имах право да й го кажа.
Гледайки през прозореца, внезапно си спомних как нашата история също беше започнала с телефонно обаждане.
Това злощастно обаждане дойде рано сутринта. Скочих от леглото и се втурнах към телефона.
-Ало!
От другата страна се чу притъпено ридание.
-Да, здравей? Кой е?
-Мария, аз съм, Елена.
-Ленка, защо ме плашиш? Виждаш ли колко е часът?
-Виждам. Мария, днес ме приемат в болницата за операция и страхувам се за дъщеря си. Моля те, на теб и на Георги, не изоставяйте Радослава, тя е още много малка. Не я отвеждайте в сиропиталище.
Сестра ми Елена винаги беше ексцентрична, с безкрайна въображение и необичайни постъпки. Но този път беше прекалила.
Въртях нервно слушалката, усещайки, че нещо сериозно се е случило, нещо, което още не осъзнавах. Усещах страх.
-Елена, защо не ми каза по-рано, защо сега? Какво ти е? Къде те завеждат?
Елена беше болна от години, но не беше обръщала голямо внимание. Последния месец болките се влошиха, отслабна и изглеждаше изтощена. Диагнозата беше мрачна.
Имаше спешна нужда от операция. Не можеше да се реши да каже на сестра си.
Вече й помагахме постоянно, подпомагахме я финансово и бяхме като втори родители за нея. А сега отново натоварваше проблемите си и малката си дъщеря върху нас.
-Мария, не гарантират резултата от операцията. Моля те, не изоставяйте Радослава.
Един час по-късно бяхме в болницата. Операцията още не беше започнала, но не успяхме да видим Елена. В коридора, свита на една купчина, седеше малката Радослава. Приближих се и я прегърнах.
-Ще наранят ли мама? попита тя със сълзи в очите.
-Не, мама няма да усети нищо, ще спи.
Четири часа по-късно лекарят излезе да ни съобщи, че по-малката ми сестра е починала.
Взехме Радослава и тръгнахме към вкъщи. Влязох в стаята на дъщеря ми и й казах, че майката на Радослава е починала и че тя ще живее в същата стая с нея. Весела ме погледна с яд, но остана мълчалива.
Десет дни по-късно Весела изхвърли вещите на Радослава от стаята си и й забрани да се връща.
Разговорът с дъщеря ми беше труден. Тя настояваше на своето и заяви, че ще изхвърля вещите на Радослава всеки път, когато я настанят там.
За да избегнем война, дадохме на племенницата си нашата стая, а ние се преместихме в хола.
Радослава беше сирак. От Елена така и не разбрахме кой е бащата на момичето. Сега съдбата й зависеше само от нас. Затова никога не правихме разлика между Весела и Радослава. И двете бяха нашите дъщери.
Времето мина. Весела завърши университета и се омъжи. Мъжът й беше богат и по-възрастен от нея. Нито едното, нито другото я притесни. Бързо си събра вещите и се премести при Красимир.
Месец по-късно ни съобщи за сватбата.
-Мамо, само едно искам тази твоя любимка, подлизурката, да не идва на сватбата. Не я искам там.
-Весела, не можеш да се държиш така. Радослава във всеки случай е твоя сестра, а да не я поканиш означава да ни обидиш.
-Няма да я има на сватбата ми! заяви тя категорично.
-В такъв случай и ние с баща ти няма да дойдем.
-Чудесно! Договорихме се!
Разплаках се, но после се съвзех и реших да отида в Банско, на почивка.
-Ами сватбата на Весела? попита изненадан съпругът ми.
-Нищо, не сме поканени.
-Радослава, помогни ми да намеря място за почивка.
-На почивка ли отиваме? попита тя.
-Да, щерко, можем да си го позволим.
-Ура! извика щастливо племенницата ми, завъртайки се по стаята.
Останахме тримата. Радослава завършваше гимназия и щеше да кандидатства в университета. Влезе блестящо и стана студентка по архитектура. Майка й, Елена, беше изключителна художничка и доста известна в кръговете си. Радослава последва стъпките й.
-Или тези на баща си, казваше Георги, подозирайки, че някой известен човек в града е бащата на Радослава.
Аз не обръщах внимание на това. Радослава беше нашата дъщеря.
Една година по-късно празнувахме пълнолетието на Радослава, и точно в този ден съпругът ми се разболя. Пребледня и припадна. Извикахме линейка и Георги беше откаран в болницата.
Лекарят ни каза, че положението е сериозно. Съпругът ми беше болен и само един лекарствен препарат можеше да помогне. Лекарите можеха да го поръчат, и щеше да бъде доставен след три дни. Проблемът беше, че лекарството беше ужасно скъпо. Бяхме отчаяни.
Обадих се на Весела, знаех, че мъжът й е богат и може да ни заеме парите.
Весела вдигна телефона. Разказах й за нещастието ни.
-Весела, здравей, скъпа. Обаждам се, защото баща ти е болен и има спешна нужда от вносни лекарства, чиято цена е трудно дори да се спомене. Искам да те помоля да ни заемеш тази сума.
Дългото мълчание на Весела ме обезпокои. Тъкмо щях да повторя въпроса си, когато тя отговори.
-Добре, мамо, ще говоря с Красимир и ще ти се обадя.
Обаждането закъсня. Весела ми се обади едва след един час.
-Мамо, виж… Красимир реши да ми купи нова кола, невероятно е, отдавна ми го обеща. И не мога да пренебрегна условието, което ми постави. Или ми купува колата, или даваме парите на вас.
-Веселичко, ще ти върнем парите, не се притеснявай.
-Мамо, не говори глупости, кога ще ги върнете? По едно зрънце? Така няма да видя колата дори в сънищата си.
-Чуваш ли какво говориш, Весела? Баща ти може да умре. Той има нужда от помощта ти.
-Не мога да помогна. Вземете заем, ако искате. Светът не свършва с нас.
Слушалката падна от ръцете ми. И аз самата замаглих пред очите.
-Лельо Мария, какво става?
Момичето скочи към мен и ме подкрепи, за да не падна. Плаках безспирно.
-Слушай, лельо Мария, да продадем апартамента на мама. Така или иначе не мога да живея там, дори пет минути са ми мъка. Не ми отказвай, важното е чичо Георги да остане жив. Ще го пуснем под пазарната цена и ще успеете да вземете аванса за лекарите.
-Щерко, не можем да направим това, в крайна сметка това е твоят апартамент. Какво би казала майка ти, ако разбере, че се възползвах от добротата ти?
-Лельо Мария, не си ли ти умна жена? Сега ли е времето да мислим какво би казала майка ми? Чичо Георги е в опасност, животът му е застрашен. Това е най-важното. А сега трябва да действаме бързо и разумно. каза Радослава с въздействие.
Прегърнах племенницата си и не знаех как да й благодаря. Да, разбирах, че това е единственият шанс да спасим Георги.
Сложихме апартамента на продажба същия ден и той се продаде бързо на много добра цена.
Купувачът даде депозит, а докато се обработваха документите, ние платихме за лекарството.
Доставиха го два дни по-късно. Лекарството помогна. Нашата Радослава спаси живота на Георги. Буквално след месец той беше напълно възстановен. Радостта ни нямаше граници.
След като Георги оздраве, решихме да прехвърлим апартамента на името на Радослава. Отидохме при нотариус и той промени документите на името на племенницата ни. Момичето беше безкрайно благодарно. Останалите пари сложихме в депозит.
Живеехме заедно, щастливи, когато звънна нощното обаждане.
Беше Весела, звънеше да ни каже, че се връща у дома. Красимир я беше напуснал и изгонил.
Аз й отказах.
-Имаме само една дъщеря: Радослава. отвърнах и затворих телефона.
След няколко години Весела се омъжи отново. Бойко беше земеделец. Имаше голяма къща в село. Бизнесът му беше успешен и носеше добри приходи. Мислеше да отвори фабрика за консерви.
Дъщеря ни ни покани да се преместим при нея, но ние решихме, че най-добре е просто да ги посещаваме два пъти седмично.
Винаги ни чакаше хубава и подредена стая. Георги и Бойко се сприятелиха. Често ходеха на риболов. Георги помагаше с каквото можеше в стопанството. Радослава проектира малка фабрика за консерви. Всички живеехме в хармония, като едно голямо и щастливо семейство, макар и не винаги заедно.
За Весела си спомняхме само в деня на сватбата й, същия ден, в който Георги и аз бяхме тръгнали за Банско, към хотела, в който прекарахме почивката преди години. Пътуванията ни организираше Радослава, понякога тя ни придружаваше.
Всяка година в този ден си мислех как е възможно да съм отгледала толкова егоистична дъщеря, която постави живота ни под луксозна кола. А Радослава, сиракът, загубил майка си толкова млада, ни ценяше над всичко. Готова беше да даде всичко, което има, за нашата щастлива.
