Не ти решаваш къде ще живее синът ми заяви бившата, престъпвайки прага.
Татко, а кога ще дойде мама? попитал Борис, оставяйки настрана тетрадката по математика.
Иван Георгиев вдигна очи от вестника, погледна сина. Момчето беше навършило само осем, но в очите му вече имаше някаква зряла тъга, която не бива да присъства в децата.
Не знам, синко. Мама каза, че ще дойде през уикенда, а днес е само сряда.
А сигурно ли ще дойде? Помниш ли, миналия път обеща, после звънна и каза, че има важни работи.
Иван въздъхна. Как да му обясни, че майка му вече живее в друг град, с друг мъж, а Борис за нея беше нещо като задължителен, но не особено приятен ритуал? Идва веднъж месечно, купува играчка, го води на сладолед, после пак изчезва.
Ще дойде, Бори. Задължително ще дойде.
Добре момчето отново се хвана за учебника. А мога ли да гледам анимации довечера?
Първо свърши домашното, после ще видим.
Иван се върна към вестника, но не можеше да чете. Мислите му се въртяха около едно и също. Три години от развода, а той още не беше успял да нареди живота си. Работа, вкъщи, синът затворен кръг. Приятелите го съветваха да си намери жена, да започне отново, но как може да се свързва сериозно с някого, когато детето му постоянно чака майка си?
Навън вече беше смрачило, когато Борис най-накрая затвори учебниците.
Тате, а какво ще готвим утре за вечеря?
Кюфтета ще направим. Ти ги обичаш.
Да усмихна се момчето. А салата?
И салата. От домати.
Заедно отидоха в кухнята, и Иван започна да вади храната от хладилника. Борис се настани на столчето до него, мърдаше крака и разправяше за училище.
А Стоян от класа днес падна по физкултура и си разби коляното. Кръв имаше! Учителката го заведе при медицинската сестра.
Надявам се, нищо сериозно?
Не, сложиха му левкопласт. Тате, а защо родителите на Стоян винаги идват заедно на събрания, а ти си сам?
Иван замръзна с ножа в ръка. Доматът беше наполовина нарязан.
Ами… Ние с майка ти имаме различни занимания, различни работи.
Ясно кимна Борис, явно не много убеден.
След вечеря момчето отиде да си мие зъбите без възражения. Иван изчисти кухнята, сипва си чай. В апартамента цареше обичайната тишина. Телевизорът работеше за фон, но звукът беше почти заглушен.
На следващия ден в офиса колегата Митко пак започна разговор за личния живот.
Ваньо, стига бе! Каква майка? Тя сама се отказа от детето! Идва веднъж месечно и какво от това? Борис е твой, забележи, не е някак отчужден. Ти си добър баща.
Митко, не разбираш. Нямам време за нищо. Сутрин го закарвам в училище, вечер го взимам, уроци, вечеря, приказка за лека нощ. Уикендите пералня, почистване, пазаруване.
Ами намери си жена, която ще помогне! Нормална, добра. На Борис мащеха няма да му пречи.
А ако на Борис не му хареса? Ако майка му се върне и почне скандали?
Няма да се върне! махна ръка Митко. Ако искаше, отдавна щеше.
Иван мълчеше. Дълбоко в себе си знаеше, че приятелят му е прав, но да го признае беше болезнено.
Вечерта, докато Борис вършеше домашното, звъннаха. Иван погледна през окото и замръзна. На прага стоеше Елица, бившата му жена. Отвори вратата.
Здравей каза тя. Мога ли да вляза?
Разбира се. Борис! Майка ти дойде!
Момчето изтича от стаята си, хвърли се към нея. Елица го прегърна, но някак неловко, сякаш не знаеше как да го прави.
Толкова си пораснал! Наистина голям си вече.
Мамо, а ще останеш ли? Донесе ли ми нещо?
Донесох, разбира се. Само първо трябва да поговоря с татко ти.
Борис разбрателно кимна и избяга обратно в стаята си. Елица влезе в хола, седна на дивана. Иван, аз… имам да казвам нещо важно започна тя, поглеждайки към вратата на стаята на Борис. Много мислих. Тук, в София… нещата не се получиха. Аз бях егоист… но не защото не обичам Борис. Просто… не бях готова.
Иван мълчеше, очакваше.
Реших да се върна. Не заради теб. Заради него. Искам да го виждам всеки ден. Да помагам. Да бъда майка. Ако… ако все още има място за мен.
Навън заваля лек, тих дъжд. От стаята се чу шум Борис беше пуснал анимационен филм. Иван си пое дълбоко въздух, погледна към вратата, после към нея.
Ще видим, Елица. Ще видим.
