Ще, дъще, та помислих… Защо ви трябват три стаи? На вас и една би трябвало да стига. Славичка все с вас спи.
Милена отначало дори не разбра смисъла. Помисли, че майка ѝ пак иска да им докара някой ценен антиквариат дрехала диван или старинен сервант, който вече не иска.
Да, другите стаи не ги ползваме засега, отговори предпазливо.
Ето! Затова реших да ги давам под наем. Ще намеря тихи, спокойни хора… Нека не стоят празни. Ти разбираш, нали? Аз ви пуснах там, а сега не знам с какво да живея.
Милена замръзна. Първо не повярва на ушите си, после всичко в нея се стегна и напука. В главата ѝ изпълзяха образи: непознати в кухнята, шум, тълпи гости. А в къщата, където спи тримесечното ѝ бебе! Може би няма да е толкова зле, но това беше рулетка. А да рискува живота на дъщеря си не искаше.
Мамо… Какви наематели? Имам бебе! Не искам непознати да се мотаят!
Ах, ти в комуналка израстна и нищо, махна ръка майка ѝ. Аз съм ви уважила, не ви изисквам много, чакам да спестите. А какво предлагаш на мен? Да прося?
Миена стисна зъби. Не очакваше такова предателство от родната си майка. В своя апартамент тя, разбира се, нямаше да дава стаи под наем. Но тук моля!
Но реши да остави обидата настрана. Сега важното беше Славичка.
Ако толкова ти е важно… Добре, ще ти платим този месец, каза накрая. После ще измислим нещо.
Очакваше майка ѝ да се поколебае. Да каже, че няма да взема пари от собствената си дъщеря, особено в такова положение. Но…
Добре. От вас ще взема по-малко, две хиляди лева, обяви снизходително майка ѝ. Само ме уведомете поне две седмици преди да се изнасяте. Ще трябва да показвате апартамента на новите наематели. Така няма да стои празен.
Добре, прошепна Милена през зъби и затвори телефона.
Влезе в банковото приложение и изпрати парите. Когато натисна Изпрати, усети как отношенията им преминаха от лични в бизнес.
…Стефанка винаги е била такава. Майка ѝ умееше да извърта всичко в своя полза, просто досега не беше засягало дъщеря ѝ толкова тежко.
Още в десетгодишна Милена разбра, че кумата ѝ всяка година пращаше скъпи подаръци плюшено пони, кукла, играчки. Стефанка обаче ги представяше за свои. Самата тя не даваше нищо.
Обидата тогава беше лека. Не я усети напълно. Но кумата ѝ се обиди и започна да праща подаръци през баба ѝ.
Друг път, леля Мария и братовчедката ѝ Ели трябваше да идват на гости. Всъщност те нямаха намерение просто трябваше да стоят в града седмица за документи. Вече бяха резервирали хотел, но Стефанка се намеси.
Защо ще бързате из хотели? Елате при мен, имам място. Не обещавам ресторантска кухня, но ще ви наглезим.
Леля Мария се съгласи след уговорки. Беше отговорна и първия ден им напълни хладилника.
От нас храната, от вас готвенето, усмихна се тя. Ще сме по канцеларии цял ден, а на Ели искам да ѝ покажа града.
Пристигаха рано и се връщаха късно. Бяха безгрижни гости. Но на третия ден Стефанка ги изгони:
Марийке, не смятах силите си… Обадете се в хотела.
Леля Мария се обиди тежко. Хотелът вече не искаше да ги приеме и трябваше да търсят набързо ново място. Оттогава Милена не ги виждаше.
Тогава тя мислеше, че майка ѝ просто се е изморила. Сега разбираше Стефанка искаше безплатна храна. Получила го, изхвърлила ги.
Преди това ударите бяха косвени. Учителите ѝ гледаха криво, защото майка ѝ не даваше пари за училищни такси и вдигаше скандали. Не я канеха на рожденици официално, защото не се знае какви са родителите, а всъщност, защото трябваше подарък. Но това беше нищо спрямо апартамента…
Милена и Калин се познаваха от училище. Първо бяха приятели, после се влюбиха. Калин дори се отказа от мечтата си за нея. Искаше да учи медицина в друг град, но знаеше, че Милена няма да го последва. Остана.
Завършиха психология. Милена започна работа в училище, Калин стана HR. Омъжиха се, спестяваха за ипотека. Деца искаха, но по-късно.
Животът обаче внесе коректив неочаквана бременност.
Когато видяха тестът, не знаеха да да се радват или плачат. Да, това беше дете от любимия човек. Но сега, когато бяха на път да спестят за апартамент?
Както решиш, така ще бъде, каза Калин.
И той искаше дете. Но разбираше, че всичко се свеждаше до пари и жилище.
Тогава Стефанка се намеси.
Какво се мъчите? каза тя. Дал Господ дете, ще даде и къде! Живейте в моя втори апартамент, после ще видите. Не си и помисляй да го махнеш!
Предложението ѝ наклони везните. Въпреки трудния ѝ характер, Милена мислеше, че имат добри отношения. Зряла жена с ресурси помага на младото семейство. Изглеждаше хубаво, благородно. Ако бяха дочакали до края…
Сега Милена не знаеше какво да прави. Утре майка ѝ може да реши, че две хиляди са ѝ малко. Или да набута някакви познати. Нямаше какво да я изненада.
Вечерта разказа на Калин. Той беше мрачен, а когато тя се разплака, я прегърна силно.
Не се притеснявай. Ще измисля нещо. Ще се опитам да е по-бързо, обеща.
И изпълни думата си.
След няколко дни отидоха при майка му, Надежда. Обикновено посещение. Свекърва ѝ я познаваше отдавна още в парка ги водеше заедно с Калин, когато бяха малки.
В един момент Надежда се приседна до нея и я хвана за ръка.
Миленке, знам всичко. Не се страхувайте, ще ви помогна с първата вноска. Вие сте самостоятелни, в вашите години други все още са на гърба на родителите. Милена погледна свекърва си, сълзите ѝ потекоха безшумно. Не очакваше тази топлина, това разбиране, точно когато се чувстваше най-сама.
Благодаря ти прошепна, стискаща ръката на Надежда. Няма да забравя това.
На следващия ден Калин подаде молба за преглед на кредитната си история и започна да търси имоти извън града по-евтини, но с двор, място за дете, място за бъдещето.
Стефанка така и не научи за решението им. След като получи парите, се оттегли в мълчание.
А Милена, докато люлееше Славичка в новия апартамент под луната, разбра някои рани могат да зараснат, ако спреш да вярваш в лъжите, които ти казват под формата на любов.
