Нашето поколение беше по‑сплотено, по‑честно, по‑човешко… и наистина щастливо.
С всяка година усещам, че светът, в който израснах, вече не се връща.
Состарявам се. Моето поколение отминава, а заедно с него изчезва онзи дух на единство, който някога правеше живота ни истински, изпълнен със смисъл и общ труд.
Сега включвам телевизора и виждам едно и също: наводнения в Пловдив, разрушени пътища около Варна, боклуци по улиците в София, безпорядък. И непрекъснати обвинения – виновни са властта, чиновниците, бизнесманите, но не обикновените хора.
Гледам младите и разбирам, че нещо се е объркало. Те се оплакват, изискват, протестираат. А ние, в нашето време, просто вземахме и действяхме.
Ние изграждахме страната с ръце свои
Моето поколение е следвоенното, времето на големите строежи. Не седяхме в кабинети, не писахме жалби, не искане на компенсации. Вдигнахме България от руините, създавахме я така, както можехме, защото вярвахме – правим това не за някого, а за себе си, за децата си.
Строихме пътища, тунели, мостове. Създавахме заводи, работихме в полетата, изграждахме резервоари, които поддържаха земеделието. И не просто строихме – поддържахме всичко в ред.
Израснах в село край река Струма. Знаехме, че ако не се грижим за руслото, пролетта водата ще излезе от бреговете и ще потопи къщите.
Но никой не чакаше да дойдат „инженерите“.
През пролет и есен се събирахме с цялото село. Почистваме руслото, премахвахме задръствания, изрязвахме стари дървета, които можеха да задържат потока.
Никой не искаше пари. Никой не чакаше заповеди „отгоре“.
А след работа разстилвахме одеяла върху тревата, доставяхме от торбите си лакомства и споделяхме ги. Вечерта някой внасяше гармон, и цялото село пяше.
Бяхме едно семейство.
Днес хората са различни
Сега никой не иска да поеме отговорност за собствения си живот.
Виждам млади мъже – здрави, силни – които се оплакват в социалните мрежи, че под прозореца им се е сринал мост или е пръсната тръба, че изпращат писма до общината, а в отговор – мълчание.
И ми се иска да ги попитам:
„Какво сам ти направи?“
Защо не събра съседите, не излезе, не почисти, не укрепи, не поправи? Защо чакаш някой да дойде и да реши проблемите ти?
Не оправдавам властта. Тя има достатъчно грешки – забрави, че нейната работа не е само да седи в кабинети и да обещава.
Но и хората се промениха.
Днес всеки мисли за себе си.
Някои изпечелват от всичко, продават земята, която хранило поколения, изтеглят вода от язовирите за лична изгода.
А когато дойде беда, размахват ръце: „Какво можехме да направим?“
Гордея се с поколението си
Знам, че ни наричат „старци“. Шегуват се с навиците ни, с нашата закалка.
Но знаете какво?
Гордея се с начина, по който живяхме.
Гордея се, че знаехме какво е труд.
Че не се криехме зад гърбовете на другите, а решавахме проблемите сами.
Не чакахме помощ от държавата – изградихме живота си със собствените си ръце.
Бяхме сплотени. Истински.
Честни.
Човешки.
Живяхме, а не просто съществувахме.
И бяхме щастливи, защото знаехме, че силата на един народ се крие в това, което прави с ръце и сърце. Това е урокът, който оставям – истинското благоденствие идва, когато всеки от нас поеме отговорност и с общи усилия поддържа дома си жив.
