Ако е писано да бъдем заедно
Мария със съпруга си Михаил се прибраха тъжни и уморени от панихидата. Погребаха майка му Анна, свекървата на Мария.
“Сега майка си почива, заровихме я до баща ѝ,” каза Михаил, “докато лежеше, само за това говореше и молеше.”
“Да. Макар че знаеше, че няма да я заровим другаде, а до него, пак ума й беше заето само с това,” отговори Мария. “Изстрада се, майко, лоша болест коварна и тежка.”
Цялата вечер съпругът и жена му седяха мълчаливи, всеки потънал в свои мисли. Мария си спомняше живота си, особено преди брака. Нищо добро нямаше в него. Родителите ѝ загинаха рано, когато останаха в къщата на баба ѝ след погребението на дядо. През нощта къщата изгоря, и никой не успя да излезе.
Мария беше останала вкъщи със стария си брат Колю, а на сутринта разбраха ужасната новина. Селяните помогнаха да погребат роднините. За един ден децата останаха без никого. Хората шепнеха:
“Дядо Йордан си заведе жената, родителите на Мария и Колю.”
Колю беше почти възрастен седемнадесетгодишен, а Мария на тринадесет. Така останаха сами в къщата. Братът работеше в кооперацията, а тя учеше. Всеки си носи своята съдба, а на някои е особено тежка такава беше и на Мария. Понякога дори не вярваше, че всичко това се е случило с нея.
Селото, където живееха Колю и Мария, беше малко само четиридесет и две къщи. Училището също беше малко, с начални класове. От пети клас децата ходеха в съседното село на три километра. През зимата, ако минеш през замръзналата река, беше по-близо. Преди имаше дядо Никодим, който возеше децата в понеделник сутрин с кон и каруца, а в събота ги връщаше. Децата седмицата прекарваха в интерната.
Но не всеки искаше да стои там, особено по-големите. Те си бяха измислили начин водач беше Мишо, синът на председателя.
“Днес който иска да си ходи, да се събере на пейката в двора след училище ще вървим пеша.”
Така правеха три километра не са много, сам през гората е страшно, ала на тълпа не. Момчетата вече се интересуваха от момичета, пишеха им записки, канеха ги на разходки, а през уикендите се събираха в читалището на танци.
След уикенда всички знаеха кой кого е придружавал и кой на кого харесва. В селото имаше веселие, и всеки, който излезеше от вкъщи, се насочваше към читалището. Филми рядко донасяха, тогава и възрастни отиваха.
Мария също учеше в това училище. Когато порасна, всички в селото не можеха да не я поглеждат. Красива и нежна, като ангел. Обръщали са ѝ внимание не само връстниците, но и по-големи момчета. Ако погледнеше някого, момчето губеше покой, а ако проговореше нежният ѝ глас звънеше в ушите с дни.
Мария беше перфектна хубава, умна, добра. Рядко се среща толкова съвършен човек. Единственият ѝ недостатък беше, че беше сираче. Живееше в семейството на брат си Колю, който вече беше женен за местно момиче и имаше син.
Жена му Светла, не харесваше сестрата на съпруга си. Мария се опитваше да ѝ угоди, помагаше във всичко, но усещаше, че е излишна вкъщи. А да отиде нямаше къде.
“Ще завърша училище и ще отида в града да уча за готвач,” мечтаеше тя. “Искам да се махна оттук. Светка пак ще ме изгони. И аз разбирам те са си семейство, аз съм им на врата.”
Не се оплакваше на брат си, знаеше, че това е неговият дом, не искаше да стане причина за раздор.
Момчетата я гледаха с уважение никой не я обиждаше. Надяваха се, че един ден ще избере някого. Но тя беше скромна и строга не допущаха близо до нея.
Времето минаваше, когато изведнъж се разнесе слух Мишо, синът на председателя, и Мария се срещат. Вечерни разходки, ръце за ръка. Мишо също беше хубав младеж висок, здрав, вече не приличаше на ученик. Учеше добре, като Мария. Имаше за какво да говорят.
Момчетата го уважаваха не пиеше с тях, въпреки че някои по-големи вече пробваха. Мишо и Мария бяха красива двойка. Влюбени, не можеха и ден без друг винаги заедно. Една пролетна вечер, докато вървяха по пътя край полето, Мишо спря, погледна я дълго и каза:
Ако е писано да бъдем заедно, нито времето, нито хората могат да ни разделят.
Мария сведе очи, после ги вдигна към него в погледа ѝ сияеше мълчаливо съгласие.
Години по-късно, когато седяха на пейката пред къщата им, държейки се за ръце, а децата им се смеят в двора, тя тихо прошепна:
Писано беше.
