Една случайна семей
Ех, какви палати! колежката Катерина обиколи четирите стаи. А ти, излиза, си богата булка. Лена се спусна слабо в креслото. Защо дойде? В деканата знаят, че бях болна…
Катерина се плюсна по стария кожен диван. Той проскърца тъжно. Лена намръщи вежди. В къщата имаше множество антики, събирани от семейството й с години. Е? избърза я Лена. Искаше да легне беше й толкова зле.
Ами… протегна Катерина. Староста Коста ме помоли. Разбра, че живея наблизо. Знаеш какъв досадник е. Искаше да разбера дали ти трябва нещо. Все пак си остана сама… макар и в такъв апартамент добави с неприкрита завист.
Лена стана с мъка. Благодаря, Катерина, че ме посети. А на Коста кажи, че нямам нужда от нищо. Катерина се изправи и неохотно последва домакинята към вратата. Но на прага не устоя: В такива хороменица и аз бих живела. Кефи ли вечеринки да правя… Имате късмет. Лена без интерес попита: На кого ние? Катерина вече беше извън вратата: На блажените. Не от тоя свят. Лена затвори вратата с Всичко хубаво.
Легна, но сън не идваше. Колкото си спомняше, тук бе изживяла целия си живот с баба Антонина. Баба бе строга жена. От малка я учеха на етикет, френски, немски, английски баба можеше да заговори на който и да е от тях изведнъж, и Лена трябваше да отговори.
Родителите си не ги помнеше. Баба не обичаше да говори за неблагодарната си дъщеря нейните думи. Родила Лена от някакъв Алексей, който я отвел в някаква комуна. След три години дойде лоша вест: по време на някакви обреди или просто събирания изгорели в пламъци. Подробности не й казаха, а и не й трябваха не ги познаваше и не изпитваше скръб.
В дома им идваха малко хора: шивачката Зина, която обличаше баба й и нея; лекарят, вече възрастен Илия Егорович; бабините приятелки Елисавета и Аркадия; и дългогодишният й ухажор Петър Николов, бивш известен златар.
Сред тях Лена порасна. Когато дойде време за училище, се уплаши никога не бе чувала толкова вик и шум. Но свикна и се научи да живее в два свята: бабиния и обикновения, зад стените на стария апартамент.
Бедата дойде неочаквано. Баба, която никога не купуваше храна от непознати, внезапно донесе гъби. Минавах и ги видях. Сетих се за гъбената супа в къщата, която Стефания, нашата готвачка, правеше. Реших да я сготвя. Супата беше вкусна, с божествен аромат. Лена не устоя и взе втора порция. Първа се разболя баба, после тя. Обадиха се на Илия Егорович, но телефонът му беше изключен. После разбраха, че е на вилата си.
Баба не искаше да викат линейка години се бе доверявала само на своя лекар. Но когато припадна, а пред очите на Лена се въртяха кръгове, с мъка набра 112. С последните си сили отключи вратата и падна на прага. Тук я намериха.
Сега всичко беше зад гърба, освен загубата на баба й, и трябваше да живее нататък. Но с какво? Стипендията, макар и висока, не стигаше. Освен храна, трябваше да плаща и апартамента. А кога ще се върне в института голям въпрос. Да бъдеш на ръба на смъртта и да се върнеш старата си отнема време… и пари.
Първо Петър Николов й помогна, купувайки няколко старинни предмета. Излъгал я, но Лена малко се пооправи. Проблемът обаче остана апартаментът изискваше много, колкото и да спестяваше.
Един ден си спомни какво й беше разказвала баба: преди това беше общак. После го разселили и го дали на прадядо й за заслуги към родината.
И Лена реши да наема стаи. На нея й стигаше собствената. Трима наематели щяха да носят добър доход. Трябваше само да намери почтени хора, за предпочитане жени.
Публикува обява и започна да чака. Зазвъняха телефони. Но нищо не ставаше: или гастарбайтери, или семейства с деца, или студентки, които се кикотяха в телефона: Може ли с гости?
Когато обадите спряха, Лена реши да отиде в агенция. Там щяха да й предложат сериозни хора.
Но не стигна. По пътя видя млада жена с две малки деца. Петгодишното момиченце дъвчеше остаряла козунак. Момченцето плачеше тихо в скута й. А тя говореше силно по телефона: Мишо, защо ни правиш това? Децата са гладни, аз да не говорим. Млякото ми пресъхна. Свий се, нямаме къде да отидем. Познати, които да ни приберат, нямам. Ако твоята Вера иска, нека живеем заедно само ни дай една стая. Как няма? Мишо, не затваряй! Мишооо! и избухна в плач.
Лена не можеше да мине. Сърцето й се сви. Приседна до нея. Извинете, чух разговора ви. Имате ли нужда от помощ? подаде й кърпичка. Жената просълзя се: Не за мен за децата. Мъжът ни изхвърли. Нямаме къде да спим, нито пари. Не знам какво да правя…
След час нахранените деца спеха, а Лена и Надежда (така се казваше жената) говореха. На дванайст останах сирак. Родителите ми загинаха от алкохол. Израстнах в дом. Когато излязох, се върнах в нашата квартира, но беше в ужасно състояние. Измих я, но искаше ремонт. Казаха ми да я продам и купя нещо малко. Аз, млада и глупава, повярвах на всички. Остана на улицата с пари, с които можех да купя само легло… да си го сложа навън.
Намерих старица, която ме приюти. Добра баба беше. Казваше, че не са й нужни пари, а човек до нея. Можеше да живеем дълго, но дойде внукът й Мишо.
Сам по себе си не беше лош. Но слаб особено към жените. Не беше нито грозен, нито красавец, но ухажванията му бяха като от приказка. А аз каква бях? Млада, без опит. Това го привлече.
Заживяхме заедно. Баба му ме предупреди, че е обърнат така наричаха лицемерите. Но аз бях влюбена… Ех, да знаех как ще свърши. Той имаше двустаен от родителите си. Там се нанесохме. Забременях веднага с Машенька. Живяхме добре, той се грижеше. После се роди Светльо.
И започна: Умори ме, децата крещят. Не разбрах веднага, че има друга. Тази Вера искаше не само Мишо, но и апартамента. В крайна сметка ни изхвърли.
Лена изслуша не рядката история и каза: Виждаш, живея сама. Вземете една стая, после ще измислим нещо. Другите две ще дадем под наем.
Но не стана така. Следващият бе Антон Михайлов изхвърлен от снаха си след смъртта на сина си. Тя го излъга да й подари апартамента, обещавайки да се грижи за него. Вместо това се омъжи и го изгони. Третият дойде сам стар приятел на баба, дошъл да я потърси след дълги години. Видял обявата, разбрал коя е, и дошъл не за стая, а заради нея. Каза, че Лена прилича на майка си. Тогава той бил млад лекар и я срещнал в комуната, преди тя да изгори. Не бил в състояние да помогне, но помнел жената, която пееше на руски пред огъня.
Лена го пусна да остане. Вечерта, докато чаят се охлаждаше, той разказа за последния ден от живота на родителите й как майка й го помолила да предаде на баба, че съжалява, че е искала свободата, но не е искала смъртта.
Сълзите, които никога не идваха, сега потекоха. А в съседната стая децата на Надежда спяха спокойно, завити с шаловете на баба Антонина. Лена не знаеше какво утре ще донесе, но за първи път от години усети, че не е сама.
