Ти напускаш ме за тази селянка? жена ми се въртеше недоумяваща.
Не я наричай така, моля те, Росица. Всичко е решено, Стефания. Съжалявам. бързо натъпквах вещите си.
Надявам се, че скоро ще се опомниш. Не може иначе. Ще те засмеят колегите, съседите. За каква си паднал? За една простачка неумита. Какво да кажем на децата? Че техния интелигентен баща избяга при една колхозничка? Стефания нервно смачкваше носна кърпа в ръцете си.
Децата? Децата, слава Богу, пораснаха. Марийка скоро ще иска да се омъжи, а Борис вече си е намерил своя път. Ние сме им без значение. А за съседите и колегите… Не ме е грижа за мнението им. Живота си е мой. Не съм им гледал спалните, свещ не съм държал. Опитвах се да я убедя кротко, но не ставаше. Когато брак се разпадне, боли и двете страни.
Стефания седяше на кухнята и гледаше през прозореца. Не ми беше жал за нея. Нито малко. В сърцето ми беше празнота.
Стефания беше третата ми жена. Първия път, когато я видях, сърцето ми трепна, душата се отвори за ново щастие. Красива, поддържана, уверена жена. И аз не бях зле като някой актьор. Знаех, че жените ме харесват. Имах избор. В младостта си се влюбвах и веднага се женех. После, разочарован от рутината, бягах. Децата дойдоха само със Стефания.
Мислех, че тя е последната ми пристан. Уви… Както се казва, дюлята отвън хубава, отвътре гнила. С годините любовта от сочна стана суха като стафида. На хората играхме идеалната двойка. Съседите ни възхищаваха (или подиграваха?) на хубавото семейство. Бабичките пред входа шушуваха след нас. Ние минавахме гордо, като по червен килим.
Но вкъщи всичко беше различно.
Първо, Стефания не беше домакиня. Хладилникът празен, прах по ъглите, неизмити дрехи. Ама ноктите перфектни, косата подредена, грима безупречен. Тя мислеше, че светът трябва да се върти около нея. Жена ми просто позволяваше да я обичам. Вратите на душата й бяха заключени и за мен, и за децата.
С нас живееше майка ми. Тъпчеше дълго, гледайки безредиците. После започна да действа мъдро. Учтиво научи внуците Марийка и Борис да готвят, да чистят, да се грижат за себе си. Стефания, мислейки си за висше общество (откъде?), ги наричаше само с пълни имена Мария и Борислав. Никога не беше нежна с тях. И децата се отдръпнаха от нея, прилепнаха за баба си.
Жена ми не ми позволяваше да говоря със съседите, да си разменям “празни приказки”. Самата тя освен “здравей” не казваше нищо.
Първите години не забелязах нищо от това. Обичах, живеех, радвах се. Марийка беше отличничка, Борис дърт двойкаджия. Деца от едно семейство, еднакво възпитание, а резултатите противоположни. Не можахме да “издърпаме” Борис дори до тройка. Класове минаваха, а той мразеше сестра си заради нейната прилежност. Понякога трябваше да ги разделям, когато се забиваха.
Това бяха деветдесетте.
Борис след училище се свърза с някаква банда и изчезна. Три години нищо не чухме за него. Търсихме го, плакахме. Баба ми, поглеждайки Стефания, шепнеше:
От лошо семе и зърно не става.
Жена ми фъркаше и се затваряше в банята. Оттам идваха тихи сълзи.
Надеждата теплееше. И един ден Борис се върна. Беше жив призрак. Измършавял, с белези, пуст поглед. Донесе си и жена същата изгубена душа. Приехме ги с опаска. Борис гледаше криво, слушаше тишината, мълчеше.
Марийка напусна дома скоро след това. Омъжи се или по-скоро не я повикаха. Живееше с някакъв неподходящ тип. Идваше при нас натъпкана, но не се оплакваше.
Марийко, махни го, този изтръшканец! Ще те убие! баба ми плачеше.
Бабко, всичко е наред. Той ме обича. Атените от стълба паднах. Дъщеря ми вече не приличаше на отличничката от училище.
А после аз, забравил годините си, се влюбих. Не очаквах такава страст. Като се казва сивина в косата, а дяволът в сърцето. След смяната във фабриката не ми се прибираше. Вкъщи скандали с Борис, студенината на Стефания, подсмърчването на майка ми
В столовата работеше готвачката Росица. Винаги весела, проста, сърдечна. Колко години обядвах там, а не я забелязвах розово бузата, пълничка, усмихната. Смехът й като пролетен поток. Станах да я забелязвам. Тя беше по-възрастна от мен. Вдовица отдавна. Синът й се женеше и замина на работа.
Росица беше обратното на Стефания. Косата набързо събрана, ноктите без лак, грим само червило. Но от нея излъчваше топлина. С нея беше лесно. Обичаше хората, служеше на света.
Говориш с нея и сякаш си пил от извор. В апартамента й винаги миришеше на сладкиши. В хладилника яхния, кюфтенца, салати. Обичаше да се лакоми съседите. Не можех да не се влюбя в тази уютна жена.
Започнах да я ухажвам. Цветя, кино, кафенета. Тя се съпротивляваше:
Николай, харесваш ми, но имаш жена. Как ще ме приемат децата ти? Не искам да съм разбивачка.
Аз се колебах. Но понякога пренощувах при нея. Стефания знаеше. “Доброжелатели” й разказаха всичко. Нашият роман стана обществено достояние. Жена ми крещеше, наричаше Росица “селянка”, заплашваше се със самоубийство.
След половин година се преместих при Росица. Тя беше щастлива, но настоя:
След месец ми носи развода. Иначе няма да стане.
И аз го направих. Оженихме се. Не съжалявам. Марийка и Борис идват на гости. Росица ги нахранва с любов. Марийка се раздели с мъжа си, Борис оздрави, стана баща. Росица ги помири:
Вие сте кръв! Помагайте си!
Сега брат и сестра са заедно.
Майка ми почина.
Стефания остаря, форсът й изчезна. Не ме поздрави. Живеем близо, но аз не стъпвам там.
Може да ме осъждат, но животът е мой. Не се съобразявам с чужди мнения.
