**Майка с майчино сърце**
Не отдавна се проведе сватба. Роднини се събраха всички заедно, пееха, играеха, веселеха се и никой дори не си помисли, че това ще е последната им среща. Само свекървата седеше намръщена. Много й беше противна крехката, слабунката и дребна булка: “Да, хубава е, виждам, не съм сляпа, но каква полза от тази красота? Може ли вързоп да вдигне или голям кош да носи? Не знам дали ще може и ухвата да държи. Цял живот ръках, мислех, че син ми ще се ожени за някоя юнакиня, а той доведе не заместник, а допълнение в къщата.” Прасковка всичко премисляше, ядосваше се и нейните мъки не убягваха от Мария.
Милен успокояваше млада женичка, но в същото време я предупреждаваше, че майка му няма да й дава лесен живот. Не харесва слабите и дребни за нея силата е в ръцете, в широката гърб и в бързите крачки. Тя един път даже пияния си баща с една ръка на леглото го хвърли. А когато запрягаше коня, конюрите се отдръпваха. С ралото вървеше с изправен гръб, силните й ръце държаха здраво и то изораваше големи, лъскави пластове земя. По време на сенокос за час нареждаше копан, а другите цял отряд цял ден се мъчеха и пак не успяваха да наредят и малък сноп.
Явно Бог й дал мъжка сила, а женската нежност й отнел. Майката на Мария също не искаше да дава дъщеря си за Милен. Макар и не рано по години, не желаеше да я подлага под гнета на Прасковка. Живееха близо една до друга и Татяна се учудваше на нечовешката сила на Прасковка сама сменяше керемидите, сама слагаше дъски по покрива, сама ораше, сама нареждаше копни. Каква булка ще й хареса, кой ще й се изравни? А ако някой и опита, веднага ще отстане, за смях на самата Прасковка.
Но Мария не искаше да слуша майка си и, знаейки характера си, мислеше, че свекървата също остарява, ще седи с внуците, а тя с любимия си мъж ще води домакинство по свой начин. “Какво, заради Прасковка ще изпускам любимия си?” мислеше си Мария.
Никой не знаеше, че войната е толкова близо и че младите очаква не щастие, а раздяла и сълзи. След сватбата войната започна след половин година. Това време за Мария беше изпитание. Милен обичаше, глезеше и пазеше жена си, а това още повече ядосваше майка му. “Ех, какъв мъж е този дори кофа вода не я оставя да вдигне, само прегръдки, целувки, греховник! Нито в баща си, ни в мен.”
Прасковка майка й заведе при вдовец, чиято жена бе умряла от шарка. Живееха в мизерия покривът протечеше, кравата издъхна, кон нямаше, няма кой да помогне, стопанинът почина. В зетя майката на Прасковка видя спасение от глад и студа. Мислеше си по-добре да се омъжи за вдовеца, отколкото да остарее без мъж. Мъжът бе кротък, пиян тих, крава имаше, кон имаше какво още искаш?
Измъчил се от грижата за детето, Филип бе щастлив от всяка заместничка на жена си. Прегледал грубите черти, високия ръст и широките рамене, той измъкна на тъща си присъдата: “Така да бъде, за стопанка ще става.”
Две седмици мълчаха, нито той, нито тя намираха думи. Само малкият се закачи за полата на новата майка и не я оставяше, искаше на ръце и се усмихваше. Времето мина, от Прасковка излезе добра стопанка, но да обикне съпруга така и не успя. А и Филип не проявяваше грижа, нежност или милост. Прасковка не намираше радост в семейния си живот единственото, което я радваше, бе привързаността към сина и неговата любов към нея.
Прасковка свикна с ролята си на майка и на необичана съпруга. Със сина си можеше да разговаря с часове, учеше го на труд, обясняваше, показваше и за послушанието го прегръщаше силно и целуваше по темела. Разбира се, имаше и юзди по плещите на Милен, имаше и колан по задника. Два пъти не повтаряше. За лудории можеше да го препаше така, че самата се плашеше. Винаги се разкайваше, плачеше и двамата си прощаваха.
Милен порасна красив, добър, отзивчив и обичащ майка си. Когато баща му почина, не можеше да се каже, че се убиха от скръб. Прасковка изправи гръб и каза на сина си: “Благодаря на Бога за теб, сине. Не исках да съм мащеха, а се стараех да бъда майка.”
Усмивката й се бореше с мъжките черти на лицето и побеждаваше. Цялото лице се преобръщаше, погледът ставаше нежен, очите излъчваха топлина и доброта. По бузите й се появяваха бръчки, устните се разтягаха в очарователна усмивка. Силните й ръце с широки длани прегръщаха раменете на сина й и, притиснала главата му към гърдите си, Прасковка го успокояваше с тих, но грубоват глас: “Синко, времето ще мине бързо, ще пораснеш, ще се ожениш, ще доведеш хубава, здрава, силна мома ух, каква ще е! Ще построим нова къща, за мен ще има кът, нали? Аз пък ще гледам за реда, макар и жената ти да е умела, но и аз ще имам място.”
Милен я слушаше покорно, усмихвайки се, и си мислеше: “Красива си, майко мила, добра, силна, най-добра. Разбира се, няма да те оставя да те нараняват, винаги ще те обичам. Не като баща живееше до теб, а сякаш го нямаше, като сянка те следваше. Какво ли му липсваше?”
Времето наистина летя бързо ето я сватбата, ето и войната по петите идва, стъпвайки всичко по пътя си. Прасковка, изпратила сина си на фронта, сви рамене, сведе глава, с две ръце вдигна престилката и заплака в нея. Мария безшумно й се приближи, сложи ръка на рамото и сама плачеше, опитвайки се да успокои свекървата. Прасковка вдигна глава и каза:
“Не мене успокоявай, а молете се на Бога, Него го моли да не прекъсва нишката на живота ни. Милен за мен е живот ако го няма, и аз няма да живея, няма за кого.”
Започнаха най-тежките дни на очакване. В снахата си свекървата не виждаше помощ ще отиде Мария по вода, носи половин коф, ще отиде по дърва, носи три парчета, ще замеси хляб, тестото плаче, меси с малки юмручета, а не успява да го смае, ще издои кравата, дланите й не стигат да хванат зърната. А ако Мария вадеше голям чугун от пещта, сърцето на свекървата потъваше в петите все мислеше, че неумелата снаха ще преобърне чугунка.
“Ох, горкото ни! Неумелица слаба, на теб в девойки да си, а не седна ми на врата! Къде ли те е майка ти изхвърлила? Горе си ни, а не нейно! Лихо ми е с теб не снаха, а неумелица!”
Но по погледа на Мария разбираше, че няма злоба в думите й, няма остра употреба просто я гълчи от страх за утрешния ден. Какво да правиш да не отиде при майка си? А скоро и коремът ще й излезе.
Една сутрин свекървата забеляза, че със снаха й нещо не е наред. Гаденето си заяждаше с краставици от бъчвата. Самата Прасковка забременяваше от съпруга, но всички бяха сполки не можеше да ги запази, не можеше да разпределя силата си, мъжът не я щадеше, а и тя не щадеше себе си. Работеше като вол, забравяйки, че все пак е жена, още повече бременна. Но какво е да изяде бъчва краставици знаеше.
Гладът се промъкваше бавно, но уверено и нагло. Прасковка стана рано, огледа Мария, която седеше бледа до масата, и без дума взе кофата отиде за вода, донесе две, пълни до ръба. Сложи дърва в печката, изпекохме хляб, силен и речен, не плачещ. Мария погледна свекървата със сълзи в очите, но не каза нищо. А онази само рече: Легни си, дойде време да живееш като бременна, не като гладна кокошка. Оттогава всеки ден я вадеше от леглото късно, хранеше я пръв, мъкнеше работата сама, а когато синът пишеше от фронта, четеше писмата на глас, с треперещ глас, но с горда стойка. И когато Мария роди момче, Прасковка взе детето в ръце, погали го с мазолестите си пръсти и прошепна: Ти си сърцето на майка си, но с кръвта на моя син. Ще живеем заради теб. Дете, ще те възпитам с любов и труд, както трябва. А ти, Мария, остани жива и здрава заради него, заради мен, заради всичко, което още ни предстои. Така, с мълчаливо разбиране и споделена мъка, те заедно преграждаха бъдещето, носейки надеждата в сърцата си като светлина през студената войнаща нощ.







