Животът винаги си има своя ред
Ралица, ще ти кажа една новина Никола утре се връща от армията, така че скоро ще се женим, ще празнуваш на сватбата ни! бърборенеше Нели.
Откъде знаеш? Когато заминаваше в армията, не си му писали, бяхте просто приятели. И откъде ти е известно, че утре идва?
Майка ми срещна леля Мария. Е, ще видим дали сме само приятели. Той така си мислеше, и всички около него, но аз го обичам отдавна. Сега вече няма да го изпущам! радваше се Нели.
Е, е, радвай се, но се съмнявам, че ще успееш да го хванеш. Винаги е бил сам за себе си. А сега след армията сигурно е още по-зрял, по-умен в училище беше такъв палавник! каза Ралица, а Нели леко се обиди.
На Нели винаги й е харесвал Николчо от паралелката макар и палав, бърз, но симпатичен. В девети клас извиси всички момчета, но не обръщаше внимание на никоя момиче. Всички момичета бяха му приятелки, с всички се шегуваше, вечерни разходки с компанията от момчета. А никоя не отличаваше особено и след киното не придружаваше.
Нели често се озоваваше до него, разбираше, че отива с приятели на филм, и тя изтичваше към читалището. Николчо и с нея си правеше шеги, дори я прегръщаше понякога, но това беше всичко. Момичетата тайно го обичаха, но и между себе си шепнеха:
Странен е този Никола всички момчета се мотаят с момичета, а той винаги си ходи сам вечерно време.
Когато Николчо замина за армията, момичетата го изпратиха и някои започнаха тайно да чакат. Всяка надяваше се, че след службата ще забележи някоя от тях все пак рано или късно ще се ожени, ще създаде семейство.
Цветана работеше в училището в града, преместиха я преди четири години от селото, където беше отишла да работи след института. Живееше с майка си Елена Петровна, баща й почина рано. Майка й дори се зарадва, когато дъщеря й се премести от селото в града поне няма да е сама в къщи. Обаче си мислеше:
Радвам се, че Цветанка е с мен, но все пак един ден ще се омъжи
Сутринта Цветана изпрати майка си на автобуса Елена отиваше на село при по-голямата си сестра, започна лятото, градинският сезон. Самата тя продължи към училището. Макар и да бяха започнали ваканциите, учителите имаха още работа.
В личния й живот нямаше промени веднъж вече се беше обгоряла, излъгал я бившият й съученик Георги. С него мечтаеше да отиде да работи в големия град, той й обещаваше. Дори й направи предложение, но в последния момент ѝ каза:
Промених решението си, Цвети, родителите ме чакат сам. Сбогом
Цветана преживя това и замина да работи в селото. Сега беше на двадесет и осем години, но все още не беше се влюбила.
Цветана седеше в кабинета на директорката, обсъждаха летния план, когато завучката се показа на вратата:
Цветана, там те търси някакъв младеж.
Интересно кой ли е този младеж на нашата Цветана Иванова? усмихна се директорката, а тя сви рамене.
И на мен ми е любопитно, ще изляза да видя.
Излязла от кабинета, тя видя в края на коридора мъж в униформа, който стоеше с гръб и гледаше през прозореца. Когато се обърна и се усмихна, тя си помисли:
Леле, десантьор, здрав и силен. Кой ли може да е?
Срещнаха се по средата на коридора.
Здравейте, Цветана Ивановна.
Здравейте, вие ли ме търсите?
Аз съм, а кой друг?
Извинете, но да не сме се запознавали?
Запознати сме, и то отдавна! усмихна се той широко, с ямочки по бузите.
Никола! позна го бившия си ученик и сложи ръце на устата си.
Да, аз съм. Толкова ли съм се променил?
Боже, не можеш да си представиш! и се прегърнаха.
Тя го потупа по гърба, после се отдръпна и го погледна.
Чакай да те разгледам. Какъв си станал истински мъж, широк в плещите, зрял. Ако те срещна в града, нямаше да те позная! пред нея стоеше красив мъж, мечта на всяко момиче.
Не ме смущавайте, Цветана Ивановна, ето ви цветя най-сетне й подаде букет. Аз съм обикновен, като всички. Цветана пое цветята с леко треперещи пръсти и се усмихна първо стеснително, после широко, като човек, който неочаквано вижда нещо много скъпо от миналото си.
Ела, ще те заведа до читалището, там е по-спокойно каза тя. Имам чувството, че имаме какво да си кажем.
По пътя мълчаха, но мълчанието им беше топло, познато, сякаш никога не бяха спирали разговора си отпреди години. Когато влязоха в читалището, Никола седна на същата пейка, където някога се срещаше с приятели след училище.
Знам, че идваш скоро да се жениш каза Цветана внимателно.
Това беше миналото отвърна той спокойно. Преди армията имах предубеждения, мислех си, че знам какво искам. Но там, сред самотата, разбрах, че съм сбъркал. Че винаги съм те виждал, още от девети клас, но не съм имал смелостта да го приема.
Цветана го погледна в очите и видя в тях същото момче, което някога се шегуваше край читалището, но вече с дълбочина, която времето и раздялата бяха изваяли.
Нищо не е изгубено каза тя тихо. Понякога животът си има своя ред.
