Колко дълго те чаках
Радостина седеше на дървената пейка пред къщата, облегната на рамо на съпруга си. На този, който бе толкова познат и толкова дългоочакван. Тя нямаше да се крие от съседите – нека цялото село види тяхното щастие.
Михайло я обичаше от детинство, но в младежките си години не разбра, че това е истинска любов. Четиридесет години преминаха, докато тя намери своето щастие. Трябваше да се хвърли в тази любов по-рано, вместо да се дивоткава из другите възможности.
Първият им контакт се случи на 1‑ви септември, когато се срещнаха в същия клас в основното училище в Долна Малина. Михайло беше тих, но упорит момче. Сяде до нея на една парта, след уроките безмълвно носеше нейната раница, позволяваше й да копира решенията по математика и тайно ѝ пускаше между учебниците парченца захарни бонбони. Между тях се зароди прозвище „Тили‑тили‑тесто, булка и жених“. На Радостина това я ядеше, защото Михайло й се струваше скучен и безинтересен.
В старшите класове тя мъгливо поглеждаше към други момчета, но мрачният поглед на Михайло отблъскваше всички ухажори. Само преди завършването се появи смелак, който се влюби в веселата девойка, без да се интересува от „жениха“.
Колян беше идеал за всички ученици от 10‑ти клас: свиреше на китара, носеше модерни дънки и не се притесняваше да си купи нова шапка. Около него винаги се въртеше група приятели, смехът им оглушаваше коридорите, а всяка момиче мечтаеше да бъде на мястото на Радостина. Тя се топеше от новото внимание и от това, което не бе усетила преди.
На балът преди завършването тя получи две признания в любов от двамата момчета. Михайло се появи десет минути късно и тихите му думи се загубиха в нощния дим. Радостина не ги възприёте сериозно – главоболието ѝ се завъртя от най‑голямото предложение, което всяко момиче желае.
Тогава тя успя да каже само:
— Михайле, прости, но аз и Колян решихме да се оженим и да отидем в града. Ще учим в един и същи университет. Ти си добър човек и ще намериш своята…
Не успя да довърши, защото Михайло се изправи, хвана я за кръста и я целуна. За миг се почувства като ударен от ток – не можеше да повярва, че тихият и скромен Михайло се превръща в целувка. Тя не беше страстна, а само нежно докосване до устните ѝ, но краката ѝ се предадоха и светът ѝ се обърна наопаки.
— Прости! — издиша Михайло и изчезна в сенките на училищния двор. Тази вечер тя вече никога не го видя. Когато седмица по-късно попита леля Варвара, майка на Михайло, къде е изчезнал, разбра, че „женихът“ тръгнал на следващия ден след балчето към братчето си в Пловдив, за да учи в летно училище.
— Михайло винаги мечтаеше да бъде пилот! — каза горда леля Варвара.
— Не знаех! — прозряла Радостина. Тя осъзна, че почти нищо не знаеше за него – какво цени, какви са мечтите му. През десет години го смяташе за постоянен, но без значение. И изведнъж той изчезна. Студен вятър духна в гърба й, където винаги стоеше нейният Михайло.
На третия курс в педагогическия институт тя се ожени за Колян, въпреки че не изпитваше силна любов към него. Но обещанието стоеше, а вече двадесет години минаха и Михайло все още не беше там.
И двамата завършиха училиште – тя в Литературния факултет, той в Физико‑математическия. След дипломирането им дадоха работа в родното училище.
Там, в училището, спомените за Михайло започнаха да я преследват. Сърцето ѝ болеше, когато минаваше покрай партиите, където са седяли заедно. В спортната зала тя се навлече на глезена, а Михайло я вдигна в ръце и я отнесе в медпункта. В столовата той винаги оставяше най‑вкусните парченца за приятелите, а отлепени части от пилешка кожа отнасяше сам.
Радостина се чувстваше виновна, че при жив съпруг мисли за друг мъж, но не можеше да спре. Не каза нищо на Колян, за да не развали отношенията им – живееха мирно, имаше им две деца, построиха къща, преподават.
Когато децата порасли и се разпръснаха, Николай изненада с молба за развод. За приятелите това беше изненда, но Радостина вече усещаше как брака им се разпада. Всички тези години ги държеше само децата.
Оказа се, че Николай имал връзка с друга жена от години, но това не разтърси Радостина. Тя разбра, че самата е виновна – никога не обичаше съпруга, беше студена към него. Удивително бе колко дълго са живели заедно.
След развода тежестта от камъка падна от душата ѝ. Сега поне не усещаше вина, че не обича съпруга. „Бог да му даде щастие, което аз не можех да му подаря. А аз вече изпуснах своето.“
От леля Варвара разбра, че Михайло след училище служил в армията, после станал пилот в „Българските авиолинии“. Десет години след онзи паметен бал
