Борис се прибираше от работа твърде късно. Беше изморен, а колата му, нещо капризничаше и по пътя заглъхна няколко пъти. Сигурно усещаше, че скоро собственикът ѝ ще осъществи мечтата си и ще си купи новата ластовица, за която мечтаеше вече десет години, ако не и повече. Мъжът се усмихна, като се катереше по стълбите, представяйки си как ще седне зад волана на новата кола и ще се разходи из града. Точно заради тази мечта се лишаваше от много неща, точно заради нея се убиваше на работа, приемайки всякакви извънредни часове. Само за да се доближи до заветната цел. Дори не помнеше кога беше бил в отпуск, защото предпочиташе да взема пари и да остава на работа. Шефовете, разбира се, оценяваха усърдието му, но не го угаждаха особено. Сигурно знаеха, че такъв предан служител няма да си тръгне и ще работи като вол, затова и премиите бяха рядкост.
Борис живееше в покрайнините на града, в малък апартамент, който беше наследил от дядо си. Родителите му живееха в друг град и се виждаха рядко. Не му харесваше, че всеки път се опитваха да се месят в живота му, да му казват, че е време да се заеме с ум и да си създаде семейство, защото жена и деца никога не бяха негов приоритет.
Качвайки се по стълбите до петия етаж (асансьорът пак не работеше), мъжът се приближи до апартамента си и в тъмното почти се спъна в някакъв пияница, който беше заспал пред вратата му. Само след като включи фенерчето на телефона си и се вгледа, Борис разбра, че това не е пияница, а дете момиченце на около дванайсет години. От ярката светлина тя се събуди моментално, сепна се и скочи на крака. Свивайки се от студа, момичето го погледна с недоверие, а погледът му беше привлечен от снимката, която падна от ръцете ѝ. На снимката беше той. Дори я помнеше снимал се беше с приятели след една луда парти. Момичето бързо вдигна снимката и се притисна до стената. Откъде я имаше? Свързана ли беше с някой от приятелите му? С повечето от тях Борис вече отдавна беше прекъснал контактите, защото с годините интересите им се бяха разминали.
Здравейте, аз съм до вас! прошепна тя.
Борис извади ключовете от джоба си и се престори, че не я е чул. Защо беше до него? Коя беше тя изобщо? Какво търсеше в апартамента му? Тя беше още дете! Изведнъж му хрумна колко истории беше чувал за подстави и проверки с деца само да докоснеш чуждо дете и веднага ще те арестуват. Дали някой го беше заподозрял в нещо и му беше устроил капан? Огледа се набързо изглежда нямаше камери. Посвети още веднъж. Наистина нямаше, но кой знае, може би полицията се криеше зад вратата на съседите? Макар че… целият етаж беше празен. Мама каза, че ти си ми баща прошепна момичето, докато трепереше от студ. Тя почина миналата седмица. Остави ми тази снимка и адреса ти.
Борис застина с ръка на ключа. Погледна я отново същите очи, същата извивка на веждата, като на майка си, която беше изчезнала някога без дума. Светлината от телефона трепна, после угасна. В тъмнината той чу само дишането ѝ кратко, изплашено.
Бавно свали якето си и го сложи върху раменете ѝ.
Влез каза той. Студено ти е.
И докато отваряше вратата, разбра, че мечтата за колата изведнъж спря да му се струва толкова важна.
