Странен и необясним сън се появи по чиста случайност. На четиригодишната ми сестра, Ралица, излезе пъпна херния. Лекарите казаха не трябва да се бави. Колкото по-рано я оперират, толкова по-добре. Раля без татко категорично отказваше да отиде в болницата. Чакахме го да се върне от рейс, и той я заведе до самата операционна.
“Тати, ще ме чакаш ли тук?” ревеше сестричката.
“Къде ще отида, скъпа? Разбира се, ще чакам. Защо плачеш, ти си толкова храбра?”
“Аз не плача, просто си поемам дъх!”
И я закараха. Проста планова операция. Но родителите помолиха да дадат кръв за кръвната банка беше задължително условие.
“Но тя ще е съвместима само с един от нас, нали?” попита татко. “Може ли първо да направите изследвания, за да не даваме излишна кръв?”
“Кръвта никога не е излишна!” каза твърдо лекарят.
Майка и татко дадоха кръв. Мама беше бледа, сякаш щеше да припадне. После не можеше да спре на едно място. Влизаше в процедурната, говори с медицинската сестра. Накрая изкараха Ралица от операционната, баща я посрещна, както беше обещал. Седяше до нея целия уикенд. Майка се успокои малко, посети дъщеря си и ме заведе у дома, въпреки че аз протестирах.
“И аз мога да седя с нея” настоявах упорито.
Тогава бях на единадесет. Обичах Ралица, малката ми руса сестричка, повече от всичко на света. Може би дори повече от майка ми и татко. Как да не я обичам? Ангел. Рус ангел в човешка форма.
Представете си малък окръжен град с окръжна болница. Да, нова, напълно оборудвана дори с кръвна банка, ей сега. Но малък град си остава малък град. Минаха три дни Раля вече беше вкъщи, татко се подготвяше за рейс. Отиде да си купи цигари, но се върна мрачен като гръмотевичен облак.
“Тати” извика Ралица от детската (все още беше на леглова режим) “Донесе ли ми любимите мармалади?”
Баща остави чантата от магазина в коридора. Нареди ми да отида в детската. Взе майка за лакът и я завлече в кухнята.
“Георги Георги какво става?”
В кухнята се проведе разговор, който разбрах едва години по-късно тогава нито аз, нито Раля разбирахме нищо. Тя беше твърде малка, а аз слушах баща си. В детската, значи в детската. Раля започна да хнычи и да иска татко и мармалад, предложих да й почета. Слава Богу, се съгласи.
В кухнята Георги, с побеснели очи, се приближи до Елена толкова близо, че тя се притисна до стената. Нямаше къде да отстъпи.
“Това вярно ли е? Че Раля не е мое дете?”
“Как какво Георги, в разсъдък ли си? Какво говориш?”
“Ще ти кажа какво говоря. Аз съм втора положителна, ти първа положителна. А тя” обърна глава към вратата “е трета отрицателна. Ако са сбъркали, може да се предаде.”
Елена го отблъсна решително, отиде до масата, седна. Провали глава в ръце и простена:
“Мръсници. Молих ги! Какво им трябва? Завиждат ни, Георги, на нашия живот. Всичко имаме. И децата ни колко хубави са.”
“Значи си молила ясно.”
Излезе от кухнята, оставяйки Елена да плаче. Само веднъж се подведе от скука с инженер в командировка. Мъжът винаги в рейсове. В киното шофьорът е романтичен. В живота студено и мрачно. Раля умря три години по-късно.
От левкемия.
Кръвта, която й бяха преливали след операцията, не беше съвместима.
Лекарите казваха, че има шанс ако бяха знаели коя е групата й, ако имаше дарител.
Но в малкия град с новата болница никой не беше с трета отрицателна.
Татко повече не кара кола.
Казва, че шофирането вече не му носи покой.
