Сватба
Едно от най-големите заблуждения е да мислим, че хората са добри, зли, глупави или умни. Човек е като река в него има всичко: бил е глупав, става умен, бил е лош, става добър и обратно. В това е величието му. Затова не можем да го осъждаме. Ти го осъдиш, а той вече е друг, пише в дневниците си Лев Толстой.
Трудно е да спориш с великите, понякога дори невъзможно. Животът доказва правотата им всеки път, ако се вгледаме по-внимателно, отделим зърното от плевелите и тогава сърцевината на истината става ясна и осезаема
Но днес не ми се мисли за такива неща, защото от сутринта е жега. Истинска, юлска, сякаш въздухът, ударил се в нажежените стени на къщите, отскочил като топка на още по-горещия асфалт и замръзнал, покорно свел глава пред слънцето, което излива лято от небето.
Само че при Мария вътре е зима. И студ, лют. Затова това лято минава без нея
Тъкмо завърши училище. Трябва да мисли за университет, както се полага на всеки абитуриент. Но Мария е бременна. Какъв университет сега. А Явор се оказа предател. Когато му каза за бебето, той само прихапа устна, обърна се към прозореца и отвърна:
Аз, разбира се, бях първият Но можеше да има и втори
Мария тогава дори не могла да заплаче. Стоеше и гледаше гърба му. А гърбът беше спокоен. Дъхът му ровен. Тя искаше да му каже още нещо, защото сама не знаеше какво да прави. Но тогава звъннаха майка ѝ се прибра от работа. Явор отвори, поздрави се с нея в коридора и си тръгна.
Майка ѝ влезе направо в стаята и попита какво се е случило. Мария се обърка и избухна:
Нищо. Само че съм бременна
Майка ѝ стоеше и я гледаше право в очите. После изкрещя Но какво точно, Мария не чу, защото думите ѝ заглуши шамарът, който получи.
И ето тогава зимата започна в нея. Сякаш сняг падна и я засипа до главата. Стана студено. Празно. Отвън и отвътре.
Майка ѝ крещеше още нещо, но през снега не се чува. Затова Мария седна на края на дивана и заплака. Но сълзите останаха вътре не излязоха, а замръзнаха в сърцето ѝ, превръщайки се в кристални топчета. И тя ги чуваше как се търкалят в празнотата.
Майка ѝ излезе, вратата се затвори и тишина. Остана сама със замръзналите си сълзи всред горещия юлски вечер.
Легна, сви се на кълбо и тогава заплака наистина по момичешки. Със смъркане и хлипания. И толкова ѝ беше жал! Не за себе си а за бебето, което още не се е родило, а вече никому не е нужно. Нито на баща си, нито на баба си, нито дори на нея неумелата майка. Никой не го желае
И заспа, макар че навън беше още светло. Дори сънуваше нещо. Събуди се, когато някой седна до нея и я погали по главата.
Майка ѝ се беше върнала. Гладеше я и говореше:
Марийко, мое детенце, прости ми. Глупава съм, макар и не чак толкова стара. Трябва да се радвам дъщеря ми вече е готова да стане майка. А аз
Плачеше, бършеше сълзи с длани и продължаваше:
Само на едно мисля само да не е момче! Защото мъжете всички са ами, накратко, никой от тях не е разбрал или помилувал жена наистина: нито баща ти нито моят!
Тогава и Мария заплака силно, по-женски. Прибра се към майка си, прегърна я най-скъпия си човек. И двете плачеха, оплаквайки съдбите си. Но им беше топло. Все пак навън беше лято!
И тогава пак звънна. Майка ѝ се смърка дълго, спря Мария, която искаше да стане:
Лежи, ще отворя аз
Отиде да отвори, поправяйки си косата. Защото трагедиите трагедии, ама ако човекът зад вратата е мъж не трябва да изглеждаш като разпиляна!
Отвори. А на прага наистина стояха мъже. Двама! Явор и баща му, който пръв почна:
Добър вечер, Мария Иванова. Извинете за късното време. Но този глупак ми разказа всичко, без да крие нищо
Обърна се към сина си и го попита:
Или не е всичко, татко на бъдещо бебе?
Явор опусти глава. Баща му продължи:
Ето, дойдохме да ви молим за ръката на дъщеря ви, само ако Мария прости глупостите, които тоз изроди изрече. И го гледаше строго. После му зашмяна тиквата и добави:
Хайде, мръснико, моли прошка! Ако не ти прости и ти за мен си мъртъв!
Да човекът се променя. Понякога вършим глупости и не знаем как да ги оправим. Добре, че родителите ни са до нас. Явор трепереше, но коленичи бавно, без да вдига поглед. Мария го гледаше през сълзи вече не замръзнали, а топли, живи. Майка ѝ стисна ръката ѝ, после кимна към вратата: Влезте, хора, влезте. Навън е горещо, а тука тука вече има място за всички. И докато вечерта се спускаше над града, в стаята, където преди имаше само зима, се роди нещо ново нещо като надежда.
