Той се обади вечерта във вторник. Радостина едва се прибра от работа: в девети клас днес писала съчинение и не искаше да носи тежки тетрадки вкъщи, затова се задържа до късно.
— Здрасти. Тук е Виктор.
Вероятно си помисли, че Радостина е изтрила номера му. Не е.
— Разбрах. Нещо се е случило?
За миг се изплаши, мислейки, че нещо е нередно с Андрей. Преди месец синът й тръгна на работа на север, на малка железопътна станция. Нямаше връзка с него, а това й донесе известна облекчителност: умората от постоянното безпокойство отсъстваше. Нито тя, нито Виктор не бяха хора, които биха се късали с алкохол – така беше в семейството им – но Андрей се разпадна след раздялата с циничната Лена. Колкото повече се обаждаше, толкова повече го викаше от болница или от рехабилитация…
— Защо да се случи нещо, за да ти се обадя? — разочаровано каза той. — Просто исках да знам дали ти не ти трябва помощ. Сега си сама.
„Десет години вече съм сама“, помисли Радостина, но отговори различно:
— Благодаря, справям се.
— Ако ти трябва нещо да поправиш или каквото и да е… само кажи.
Гласът му остана същият, а за няколко секунди Радостина си представи, че никоя Алина не е съществувала, че няма тежък развод и че живее десет години като разведен човек. Представи си, че Виктор се обажда от работа, че скоро ще се прибере, пита какво ще е за вечеря. Но илюзията изчезна бързо.
— Добре. Благодаря.
Тя държеше телефона в ръка още дълго след като Виктор се сбогува, гледайки навън през прозореца. Нещо в тона му я нервираше – след десет години все още го познаваше твърде добре. Той никога не се е обаждал, освен на сина, а на нея никога.
Отпусната, тя потърси цигара. Пушенето беше оставила преди време, след като хванала сина с цигара в ръка и го изрекла: „Защо ти е позволено, а аз не?“ Пакетчето беше скрито в шкафа зад кутията със специи, където синът никога не се вмъкваше, и в най-тежките моменти тя изтегляше една, кихайки от дима.
Цигаретата не помогна. Тогава се отправи към киоска с плодове и зеленчуци – реши да приготви салата за вечеря, тъй като хладилникът беше почти празен.
Не я влечеше особено зеленчуците, а желанието да поговори с Георги. Той я развеселяваше, успяваше да й издигне настроението и винаги ѝ поднасяше нещо специално – първия в сезона нар или шепа избрани ядки. Преди да умре съпругата му, той работеше заедно с нея, а сега му помагаше дъщеря му. След погребението й, Георги разказа, че дъщерята всъщност е племенница – когато брат му имаше седем деца, една новородена дъщеря бе преподадена на Георги и съпругата му, защото те не можеха да имат свои.
Тази история потряоса Радостина до дъното; как можеше някой да се откаже от собствено дете? За нея няма никой по-скъп от Андрей, а сега, за пръв път след дълго отсъствие, усещаше тъга, въпреки че знаеше, че работата му й помага. Може би, когато имаш седем деца, връзката с тях се разминава.
— О, кой е това! — вика радостно Георги. — Радостина Михайловна, какво ти трябва днес? Виж, какви ябълки донесох, точно както обичаш!
Понякога ѝ се струваше, че усмивките и подаръците му са повече от обикновена любезност към редовен клиент, но се спираше: какво търси една „дебела стара леля“?
Това не бяха нейни думи, а Виктор, когато се раздели с Алина, я нарече млада и красива, а тя се превърна в дебела стара леля.
Въпреки това настроението ѝ се повиши. След салатата и червено ябълко прочете малко, продължавайки да мисли за Виктор, и легна да спи, решена да му се обади утре.
Нищо не се налагаше да се измисля – кранът в банята капеше от години, а да се обади на водопроводчик беше му твърде лъно.
Виктор пристигна същата вечер. Радостина се учуди колко е изтънял, като се запита дали Алина вече не се грижи за него.
— Добре изглеждаш, — каза той.
— О, благодарност!
— Има новини за сина?
— Няма, както знаеш, няма комуникация.
Той поправи крана, не отказа от макарони с кюфтета и непрестанно хвалише кулинарните ѝ подвизи, прическата и всичко друго, което вкара подозрение в душата ѝ: дали не се надява да се върне при нея? Дали Алина го е оставила?
Попита директно:
— Как е с Алина, всичко наред ли е?
Виктор отведе очи.
— Разделихме се преди година. Андрей не ти каза?
— Не.
