Внучка ми
Мръсничка, с разнищени плитки, униформа неизгладена, с криво пришити якички и ръкави.
Момиченцето беше неухожено, със смазан поглед.
Радка Димитрова се сви, защо ли си спомни за това немарливо дете? Остави настрана любимата си сладкишка. Къде е Гошо? Обеща да дойде по-рано, днес е денят на памет за Александър Петрович
И ѝ се стори, че някой почука на вратата.
-Кой е? Гошо, ти ли си? Ключовете забрави?
-Радка Димитрова, вие оставихте ключовете на столчето.
-Какви ключове?
Отвори вратата и видя…оноова момиче. Какво става?
-Седова? Какви ключове? Откъде знаеш, че тук живея? Какво правиш? Следиш ли ме?
Момичето поклати гърло. На нея беше стара шапчица, износено палто с петно на джоба, стари гамаши с отпуснати колянки и обувки, които се разпадаха.
Радка Димитрова едва сега забеляза колко хубави очи има детето сини, сини, с черни реснички.
Наскоро бе дошла в това училище, поканили я да преподава български език и литература. Цял живот работи в техникум, пенсионира се, посидя малко и не може без работа Странно момиче, Седова не се дружи с никого. Как я казваха? Елена? Не, Милена Милена Седова, точно така.
-Радка Димитрова, вие оставихте ключовете на столчето, а аз ви виках, а вие не чухте.
-Какви ключове? А, мерси ето ги. Забравих да ги сложа в чантата, явно старея поне се опита да се пошегува.
-Не сте стара каза се серозно момичето. Просто бързахте.
-Мерси Милена.
-Моля. Довиждане, Радка Димитрова.
-Довиждане
Затвори вратата завъртяна, после се освести отвори и чу тихи стъпки момичето бавно слизаше.
-Милена Радка Димитрова гледаше надолу, а детето нагоре. Откъде знаеш къде живея?
-Живея в съседната къща и често виждам как ходите на работа. Понякога вървя зад вас, там на єгъла има куче, ако съм близо до вас, не лае. От мен мирише на котки, храня ги в мазето а то лае. Не го боя. Казвам му Рекс, бездомно е. А адресът попитах бабичките на пейката къде живеете, казаха, че работите в нашето училище. В един автобус сме
Колко странно момиче, мисли си Радка Димитрова. Следи ли ме?
-Искаш ли чай? попита неочаквано стопанката и момичето веднага прие.
Странно и невъзпитано, трябваше да откаже.
Радка Димитрова разля чая.
-А може би гладна ли си?
Момичето отрицателно поклати глава, но Радка Димитрова разбра детето е гладно. Защо се занимавам с нея?
-Знаеш ли какво? Да ядем заедно? Не мога сама, а Гошо синът ми се забави Ето.
Изведнъж се развълнула, започна да вади всичко от хладилника и да храни момичето.
То ядеше много внимателно, но беше ясно гладно е.
-Мерси каза Милена и погледна към кюфтенцата. Трябва да тръгвам, много вкусно готвите.
Ех, дете толкова гладно, че дори моята храна му харесва
Събра кюфтенцата, сложи макарони в кутийка, изсипа бонбони и ги даде на Милена.
-Не трябваше но ги взе.
Когато момичето си тръгна, Радка Димитрова се смъмри непедагогично е така. Но не можеше да си обясни защо й се иска да го направи пак. Седна до прозореца и гледаше как Милена върви по паважа, малка, прегърбена, с кутията в ръце, като птица, която се бои да литне. А в стаята остана мирисът на чай и нещо топло, което не беше имала отдавна. Чу ключа в ключалката Гошо най-сетне пристигна. Забравих да изключвам печката, каза тя и тръгна към кухнята, но спря. Гошо, днес имах гост. Той вдигна вежди. Момиче от училище. Казва се Милена. И додаде тихо: Приятно ми беше. Гошо не каза нищо, само кимна и остави чантата си на закачалката. Радка Димитрова постоя до вратата на кухнята, после се върна при прозореца. Улицата беше празна, само вятърът вдигаше листа по асфалта. Взе чашата с изстинал чай, помисли си за Милена, за сините ѝ очи, за думите ѝ Не сте стара. Просто бързахте. Усмихна се леко. Утре щеше да занесе в училище повече кюфтенца. И чай. Може би щеше да я погледне по-внимателно. Може би щеше да ѝ каже нещо добро.
