Хей, приятелко, слушай какво се случи с Емил, нашия познат от първата година в Софийския университет. Първата му любов, Росица, се появи още в първия курс, но завърши трагично. Тя пътуваше с майка и баща си към къщата им в планината, когато в колата им се блъсна голям камион. Шофьорът заспа зад волана, удари се в предната част и вмъкна се в малкия автомобил – никой не оцелял.
От този инцидент Емил се потъмня от болка. Родителите му го втурваха от лекар към лекар, заставяха го да пие таблетки и дори предлагат академична отпуска в университета. Той послушно ходеше на прегледи, пиеше предписаното, но от университета отказа да се оттегли. „Там ще е по-лесно за мен“, каза той на родителите.
Втората година премина като сън – лекции, контролни, изпити. Емил се чувстваше като робот, студен и безразличен. През третата година в групата се присъедини нова студентка – Божана. Тя веднага започна да обръща внимание към него.
Емил не се влюби в Божана, но тя явно беше сериозна. Не се отделяше от него, седеше до него на всяка лекция, теглеше го в столовата и настояваше да яде. „Много ми харесваш!“, казваше открито, и след време Емил се предаде.
Той все още не я обичаше, но усещаше към нея благодарност и уважение. Ако я е нужен толкова много, защо да не се опита да я направи щастлива? Така започнаха да се виждат през четвъртата година, а следващата година Емил осъзна, че вече не може повече. Не успя да я обича, въпреки че виждаше, че тя го нуждае. Винаги повече мислеше, че трябва да се разделят, преди да е твърде късно. Опитваше се да започне разговор, но Божана винаги отклоняваше темата.
След още месец, тя му показа тест за бременност – две линии. „Това не може да е истина! – възкликна Емил. – Бяхме много внимателни! Сигурна ли си, че няма грешка? Отиде ли си при лекар?“ – „Все още е рано за лекар, а това е вече петият тест, – отговори тя. – Надявам се да не ме разочароваш.“ Емил свали очи, помоли за време да помисли и на следващия ден й направи предложение.
Сватбата се насрочи след два месеца, но две седмици преди датата Божана се обади, плачейки, и каза, че е в болница – женска болница, след нещастен инцидент, в който загуби бебето. „Надявам се да не ме оставиш в този труден момент“, – прошепна тя. – „Няма да те оставя“, – измърда Емил. Сватбата се проведе както беше планирано.
Година по-късно Емил започна да се съмнява дали не е направил грешка. Но вече обстоятелствата бяха различни – без трагедии, без драми. И двамата получиха дипломи, работеха, бяха възрастни и самостоятелни. Може би трябваше да гледат истината в очите? Да се развеждат сега, докато са млади и без деца?
Той подсказа на Божана, че са се прибързали със сватбата, че нищо не ги държи заедно. Тя, усмихвайки се загадъчно, каза, че вече има нещо, което ги обединява – някой. Преди се страхуваше да го каже, но сега, след повече от три месеца, всичко ще е наред. Емил не подаде молба за развод.
Дъщеря им – Таня – се роди в срок, здрава, красива, очарователна. Тя мигновено спечели сърцето на Емил. Той намери смисъл в живота, живееше за нея. Таня, усещайки папина любов, се прилепваше към него, почти никога не се отделяше от ръцете му, отказваше да заспи без вечерна приказка. Дори без капризи, щеше да приема най-горчивото лекарство, ако баща й го даде.
Но Емил продължаваше да страда. Дъщеря му беше всичко, а към съпругата с течение на времето се натрупа постоянна неприязън. Не вдигаше глас, но раздалечаването станаше все по-очевидно. Божана усещаше това, плачеше, правеше истерии, но какво можеше да направи? Не можеш да принудиш някой да те обича.
Когато Таня беше на шест, Емил подаде молба за развод. „Съжалявам, – каза той на Божана, – просто вече не мога. Удручвам те, удручвам се сам. Страхувам се, че това няма да доведе до нищо добро. Нека се разделим, докато сме млади. Ще взема Таня.“ Той почти стигна до края, но я прекъсна истеричният смях на Божана: „Таня? За себе си? Какво се случва! Искаш всичко за себе си! Ако се разведем, ще се преместя на другия край на страната, за да не видиш детето никога! Знаеш, че ще успея!“
На следващия ден Емил се оттегли от заявлението – рискът беше твърде голям.
Още шест години минаха, и отново се опита да развали брака – сега Таня беше голяма и нейното мнение се взимаше предвид. Заплахата на Божана вече не беше страшна.
„Развод? След толкова години? Гаднявка ти без благодарност! – изкреща тя. – Аз ти дадох младежта си! Родих ти дъщеря! Кой ще ме ползва сега? Ако тръгнеш, аз няма да живея. Оставям записка за Таня – че ти си виновен за смъртта ми. Тя никога няма
