**Дневник на един мъж**
Бившата свекърва дойде на гости. Не знаеше, че се разведохме.
Представи си, Нина Иванова не знае, че аз и Владимир вече не сме заедно, каза Радка. И сега идва тук.
Изключи телефона и се уплашено втренчи в приятелката си.
Сериозно?! възкликна Веска. Наистина тук? В този апартамент?
Ето точно затова, намръщи се Радка. Тя е сигурна, че аз и сина й все още сме семейство. Казва, че й липсват внуците.
И защо се тревожиш толкова? Тя вече ти е нищо. Не я бой.
Лесно ти е да говориш. Не я познаваш. Това е сериозна жена. Има връзки, разбираш ли? Ще си помисли, че нарочно й скривам истината. Ще заподозре нещо. Ще ми отмъсти.
Не сте ли общували изобщо през това време? учуди се Веска.
Бяхме скарани. Когато дойде последно от Варна преди две години, се скарахме.
Изразиха се взаимно?
Не само, отвърна Радка. Всичко й беше грешно. Как я посрещнахме, как отглеждаме децата, как общо взето, всичко.
И?
И какво и? Тя си каза мнението. Аз отвърнах. Дума на дума и стана скандал. Нина Иванова каза, че повече не ме познава. И си замина. Оттогава общуваше само с Владимир.
А той?
Ами той? Това му беше удобно. Още един повод да ме обвини. Каза, че ако не уважавам майка му, значи не го обичам. Затова му върви зле на работа. И си тръгна. Цяла седмица нищо не чух. После се обади, каза, че има друга и че трябва да се разделим.
Значи Владимир не е казал на майка си за развода, замислено продума Веска.
Изглежда така.
И не й е казал, че взе половината от апартамента. И че сега ти живееш с две деца, котка и куче в комуналка?
Точно това. Тя си мисли, че всичко е наред. Каза, че има спешна работа в София и ще прекара седмица при нас.
Къде е при вас?
Ето тук, отвърна Радка, оглеждайки стаята.
Вратата звънна.
Тя е, уплашено прошепна Радка. Какво да правя? Как да й обясня?
Кажи й както е.
Ще ме обвини пак за всичко. Ще крещи. Страх ме е. Може би да не отварям?
Да не отвориш ще е по-зле. Тогава наистина ще заподозре нещо.
Звънецът прозвуча отново.
Отвори, твърдо каза Веска. И не се страхувай. Нека крещи. Не си виновна. Ако нещо стане, аз съм тук.
Радка отвори вратата.
Здравейте, Нина Иванова, тихо поздрави тя.
Защо толкова баво отвори? гръмко попита Нина Иванова, влизайки с два куфара. Криеш ли някой?
Не крия никого, отвърна Радка. Говорех с приятелка.
Каква приятелка?
В коридора се появи Веска.
Здравейте, каза тя. Аз съм Веска. Приятелка на Радка.
Нина Иванова я измери с презрителен поглед.
Владимир на работа ли е? попита тя Радка.
Вероятно, отвърна Радка.
Как така вероятно? Не знаеш ли къде е съпругът ти?
Радка безпомощно сви рамене.
Той не й е съпруг! предизвикателно каза Веска.
Нина Иванова я погледна с интерес.
Какво имаш предвид? попита тя.
Това, което чу, гордо отвърна Веска.
*Винаги съм искала да кажа това на бившата си свекърва,* помисли си Веска. *Жалко, че на моята не успях. Поне на тази ще си отмъстя.*
Радка и вашият скъп син се разведоха преди година, язвително продължи Веска. А двустайният апартамент, който закупиха в брака, трябваше да разделят. Владимир продаде своята половина. И така Радка остана с две деца, котка и куче в комуналка. Още въпроси?
Нина Иванова погледна Радка.
Това вярно ли е?
Вярно, потвърди Радка. Разведохме се миналата есен.
Не за това питам. Взе ли ти апартамента?
Взе. Имаше право. Той беше общ. Освен това, сега има друга жена.
Друга жена? повтори Нина Иванова.
Владимир казва, че тя очаква дете. Помоли ме да не го притискам за издръжка. Обеща да ми върне всичко в бъдеще. Сега има проблеми с работата.
А ти му повярва, влезе в разговора Веска. Наивна. Владимир няма да ти върне нищо. И проблеми с работата няма. И дете не очакват. И жена му не е. Просто живеят заедно. А за детето са го измислили, за да те размекчат.
Защо не ми каза, че се е развел? замислено продума Нина Иванова.
Може би не искаше да ви разстройва? уплашено предположи Радка.
Може би, кивна Нина Иванова.
Всъщност, Владимир не беше споделил с майка си развода по друга причина.
*Нека си мисли, че аз и Радка сме заедно,* смяташе той. *Така е по-изгодно за мен. Майка ми мрази Радка, но обича внуците. Благодарение на тях ще ми помогне да си купя апартамент.*
И всеки месец, говорейки с майка си по телефона, Владимир се оплакваше колко е тясно в двустайния апартамент. Изпращаше снимки на децата, знаейки колко ги обича. Казваше, че всичко е наред, но за щастие им трябва по-голям дом.
Голямото ще тръгне на училище, въздъхваше той, а дори нямаме къде да сложим бюро. Искаме да купим по-голям апартамент, но нямаме пари. Заплатата не стига. Децата дори писаха писмо до Дядо Коледа да им подари апартамент до метро Люлин. Смешници. Постоянно те помнят. Всеки ден питат: Как е баба? Всичко наред ли е? Но нищо, мамо. Не се притеснявай. Ще се оправим. В краен случай, ще учи на кухнята. Няма проблем.
Владимир знаеше какво прави. Беше сигурен, че майка му ще ги пожали.
*Тя ще намери решение,* мислеше той. *И ще ми помогне с жилищния въпрос. За да й е по-лесно, ще й подскажа вариант.*
Разбира се, продължаваше той, може да продадеш вилата в Слънчев бряг. С тези пари да си купим четиристаен апартамент в София, например до Орлов мост. Проверих цените. Излиза точно. Тогава всички ще имаме място. Ще може да сложим бюро за голямото. Защото ще има своя стая. И малкото също. Но не искам да те принуждавам, мамо. Не, не. Не съм такъв. Знам колко обичаш вилата си.
И ето, идвайки от Варна в София, Нина Иванова разбра истината.
Разбрах, каза тя. А децата къде са?
На градина.
А ти къде работиш?
От вкъщи.
А съседите?
Съседка. Добра жена. Дори не й пречи, че имаме котка и куче. Тя също наскоро се раздели с мъжа си. Сега е на работа.
Добра, значи, усмихна се Нина Иванова. Е, добре. Да тръгвам.
Излезе от апартамента.
Изглежда мина, облекчено каза Радка, затваряйки вратата. Страхувах се, че ще почне да крещи.
Минаха два месеца.
*Отдавна не съм звънял на майка си,* помисли си Владимир. *Трябва да й напомня за тежките ми обстоятелства.*
Мамо, здравей. Как си? Всичко наред ли е? Радвам се. Обещавам. Как сме ние? Ами, както винаги. Натъпкани в двустаен. Добре, че попита. Измислих нещо. Ако наистина продадем вилата ти? Както предлагаше. Помниш ли?
Как така няма вила? Мамо! Как няма? Изгорела ли е? Не? Слава Богу. Тогава какво? Вече я продаде? А парите? Похарчи ги? Не разбирам. За какво? Купи четиристаен апартамент? На кого? На децата? Какви деца, мамо? Моите? Това възможно ли е? Те са още малки! Възможно? Защо го направи, мамо?
Защо не се посъветва с мен? Да, молех. Да, казах, че им трябват стаи. Помня. Но можеше да ме питаш. Да купиш апартамента на мен, а не на децата. Не се посъветва, защото ме нямаше, когато дойде? Кога дойде? Разбрах. А апартамента къде е? До Сливница? Чакай, мамо. Нещо ми се замъгни Като че ли потъмня Не, не. Всичко е наред. Вече е добре. От емоции, мамо. Благодаря ти.
Още на следващия ден Владимир дойде при Радка в новия апартамент.
Минути двадесет мълчаливо обикаляше, внимателно оглеждайки всяка детайл.
*Всичко това можеше да е мое,* мислеше той. *Само мое. Да не беше коварството на Радка. Как успя да спечели доверието на майка ми? Но не всичко е загубено. Ще се оженя за нея отново, после ще направя всичко, за да я изгоня. Има си стая, нека живее там.*
Сега, Радка, сериозно каза Владимир, приключвайки огледа, след всичко, което се случи, можем да бъдем отново заедно. Виждам, че майка ми ти прости. Иначе нямаше да купи този апартамент.
Тя не го купи за нас.
Как така не за нас? За кого тогава?
За децата ни.
Това е същото. И след всичко, длъжна си да станеш жена ми.
Длъжна?
Владимир я погледна строго.
Мисля, че не разбра, каза той. Не ти давам избор. Просто ти казвам. Утре в 10:00 сме пред същия ЗАГС. При същия фар. Помниш ли? Този отдясно на входа?
Помня. Такова не се забравя.
И моля те, не закъснявай. Знаеш, че не го понасям.
Няма да закъснея, отвърна Радка.
Разбира се, на следващия ден Радка не се яви. Владимир беше ядосан. Обади й се. Тя каза, че забравила. Отложиха подаването на заявление. Но и следващия път Радка не дойде.
Как така, Радка? крещеше той по телефона. Защо отново?
Съжалявам, отвърна тя. Забравих.
Отложиха за следващата седмица. И пак Радка изневери на обещанието си. Не се появи пред фара. Но Владимир не се предаде.
Минаха половин година, а той все още вярваше и се надяваше. Затова продължаваше да определя нови дати. И те продължаваха да се отлагат. Всеки път в определения ден Владимир идваше навреме.
Служителите на ЗАГСа го гледаха с възхищение.
Ето какво е истинска любов! шепнеха си. Той идва тук и под дъжд, и под сняг. Помните ли онази буря в София? Дърветата ги изкореняваше. Дори тогава беше тук. Да му направим паметник, когато спре да идва? Като символ на мъжката издръжливост!
**Урокът ми:** Някои хора никога не се отказват от илюзиите си, дори когато всичко е загубено. Но истинската сила е да приемеш реалността, колкото и да боли.







