Зина, твоите внуци обираха всичките ми храсти от боровинки! Съседката дори не се изненада. Е, и какво от това? Деца са. Как какво? Унищожиха цялата ми реколта! Тонке, не се ядосвай заради такива работи.
Антонина Иванова обикаляше всяка сутрин вилата си с чаша чай в ръка, проверяваше лехите и се наслаждаваше на овошките.
Парцелът им с мъжа ѝ Петър Николов беше голям петнадесет декара. Половината беше заета от градина с картофи, моркови и зеле. Другата половина овощна градина с ябълкови круши, сливови дървета и храсти.
Особено гордеше се с храстите си от боровинки. Преди пет години беше засадила първите фиданки, а сега очакваше първата сериозна реколта.
До тях растеха и малинови храсти, които всяка година радваха с големи и сладки плодове. А по протежение на оградата се виеше лоза с тежки гроздове.
Петре, виж как са наливали боровинките! викаше тя на мъжа си.
Красота, кимна той.
През лятото при тях идваха внуците Сашко на дванадесет години и Елена на десет. Децата помагаха в градината, браха плодове и плуваха в реката. Антонина ги обичаше безкрайно.
В съседство живееше Зинаида Петрова. Нейният парцел беше малък шест декара, без градина, само лехи с цветя и малка къщичка.
През лятото при нея идваха пет внука от четири до четиринадесет години. Многодетно семейство, родителите работеха в града, а бабата прекарваше цялото лято с внучетата.
Децата се дружеха и тичаха между двете вили. Антонина не им се препъваше, напротив радваше се на детския смях.
Лельо Тонке, можем ли да си играем при вас? питаха съседните внуци.
Разбира се, милички. Само внимавайте с лехите.
Една сутрин жената откри нещо странно. Някои храсти от боровинки бяха почти големи. Вместо сини плодове, висяха само зелени и незрели.
Петре, ела насам! извика тя.
Какво става?
Виж боровинките. Къде са плодовете?
Мъжът се приближи и огледа внимателно храстите.
Странно. Вчера бяха пълни.
Може би птици ги кълвали?
Птиците кълват по една ягодка, а тук всичко е чисто. Сякаш някой е брал умишлено.
Антонина провери другите храсти. Малините също бяха почти празни. Дори незрелите плодове бяха откъснати.
Петре, и малините ги изядоха!
Не може да бъде!
Но фактите бяха факти. Храстите, които преди няколко дни бяха пълни, сега бяха големи.
Вечерта Антонина реши да наблюдава. Седна на пейката с книга, но поглеждаше към градината.
След час видя как през дупка в оградата се промъкнаха съседните внуци. Всички пет се насочиха към боровинковите храсти.
Вижте, колко сини са! възкликна най-малката.
Да ги съберем всичките, предложи най-големият.
И децата започнаха методично да берат храстите. Ядяха набързо, пълнеха джобовете си и слагаха в намерена торбичка.
Антонина излезе от скривалището си:
Какво правите тук?
Децата замръзнаха от страх, по-големите се опитаха да скрият торбичката зад гърба си.
Само малко опитахме, оправдаваше се тринадесетгодишният Мишо.
Малко? Целите храсти обрязахте!
Лельо Тонке, можем ли да вземем още малко? попита четиригодишната Катя. Толкова са вкусни!
Не. Това са нашите плодове, ние ги отгледахме.
Децата се отказаха и се оттеглиха към дупката в оградата. Антонина ги изпрати с поглед и отиде при съседата. Тя седеше на верандата.
Зина, трябва да поговорим.
Говори.
Твоите внуци обираха всичките ми боровинки!
Съседката дори не се изненада.
Е, и какво от това? Деца са.
Как какво? Унищожиха цялата ми реколта!
Тонке, не се ядосвай. Просто плодове са си.
Антонина остана ужасена от тази реакция:
Просто плодове? Пет години ги отглеждах! Всеки храст поливах и торях!
Е, ще отгледаш още. Защо се притесняваш?
Зина, поне можеш да се извиниш?
За какво да се извинявам? Деца са деца. Какво да ги правиш?
Разговорът стигна до задънена улица. Съседката явно не смяташе поведението на внуците си за нещо лошо.
На следващия ден Антонина откри, че изчезнаха и гроздовете. Същите, които трябваше да узреят до края на август.
Зина! извика тя през оградата. Зина! извика тя през оградата. И лозата ви няма да ви оставя децата да я оберат!
Съседката вдигна вежди, но само се усмихна и каза:
Тонке, нали не си забравила какво е дете? Когато бяхме млади, и ние брахме от всички градини.
Антонина въздъхна дълбоко, погледна голите храсти, после обратно към смяхащата се Зина и изведнъж се засмя и тя тихо, после все по-силно.
Е, добре де, каза накрая. Е, добре де, каза накрая. Но поне оставете ми няколко гроздове за вино. Иначе ще си вържа кучето на верига!
