Животът си течеше по обичайния начин: отглеждане на син, строене на къща, бъдеща съпруга до любимия мъж. Ралица сама избра Михаил сред всички момчета само той й допадна. Когато Мишо се завърна от армията, те се ожениха. Скоро се роди и синът им Борис. Когато момчето порасна, Ралица започна да мечтае за дъщеричка.
Ето, Михайле, ще свършим строежа на къщата и ще родим момиченце. Ще имаме дом истинско семейно щастие, често казваше тя.
Михаил само се усмихваше и кимна. И той бе готов да стане баща отново. Често, като вдигаше сина си на рамене, гордо вървеше из селото, поздравяйки всеки срещнат.
Но една зима настана. Снягът занесе пътищата, завя. Ралица гледаше през прозореца, чакайки съпруга си да се върне. Но Михаил не дойде. На работа се случи трагедия, и той загина.
Времето лекува, утешаваха я съседките и познати. Не си единствената. Плачи, а после годините ще минат, пак ще намериш някого.
Ралица мълчеше, но сълзите вече не идваха, и от това й беше още по-тежко. Така мина година. Бурните деветдесетни стискаха дори най-здравите семейства. В селото заплатите се забавяха с месеци. Добре бе на тези, които имаха стопанство и не се страхуваха от тежка работа.
Ралица бързо усети тежестта на времето. Синът й тръгна на училище, и трябваше да го облече, обуе, нахрани. А това означаваше да засади градината изцяло, за да има какво да продаде на пазара есента.
Ралица работеше в градината до късно. Ръцете й станаха груби, усмивката изчезна, а душата, като че ли, се втвърди.
Вземи кофата, мързеливецо! викаше тя на Боби, когато той се опитваше да избяга при приятелите си. Къде ще тибягам! Уроците си ги свършил ли?
Боби мълчешком вдигаше кофата, но в ума си си спомняше как преди всичко бе хубаво с татко, и мама беше весела и добра.
През нощта Ралица често плачеше, укорявайки се, че се е ядосала на сина си. Но на сутрин отново ставаше мрачна и строга.
Една събота при Ралица дойдоха приятелките Стефа и Лили. Преди тя нямаше приятелки, защото до нея беше Михаил, който изпълваше всичките й нужди от общуване. Но сега веселите разведенички често идваха, смееха се и сякаш идваха на чай. Но, разбира се, въпросът не беше в чая.
Сутринта започна както обикновено. Ралица стана, без дори да погледне в огледалото. Знаеше, че лицето й изглежда уморено. Нахрани прасетата, насипа зърно на кокошките, събра мръсните съдове в леген и нареди на Боби да се измие и да тича на училище.
Вечерта не очакваше никого, но знаеше, че някой от редовните гости може да дойде. Към такива обещания тя беше равнодушна: дойде добре, не дойде няма да го търси. Мъжете обикновено разбираха веднага. Виждаха сина й, казваха няколко думи и си тръгваха, сякаш жената е с багаж.
Виж, Ралице, така ще разгониш всички мъже, смяеше се Стефа. Трудно ти е да угодиш. А може би леглото ти е виновно? Да купим нов диван?
О, сега ще тичам да купувам диван, въздъхна Ралица. С какви пари? Ако ти жал, вземи си го.
Добре, де, не се ядосвай. По-добре накрий масата, гост ще дойде.
Стефа понякога я дразнеше, но Ралица пак мълчешком поставяше на масата солени краставици. Поглеждайки снимката от сватбата, тежко въздъхваше:
Прости ми, Мишо. Без теб е трудно.
Всички са еднакви, като че ли четеше мислите й, каза Стефа. Хайде, Ралице, за наше здраве! Ние сме най-хубавите!
Следващата сутрин Ралица, въздъхвайки, прибра остатъците от вечерята и отиде на работа.
При нея дойде Невена Егоровна, лелята на покойния й съпруг.
Какво правиш, Ралице? Не те познах след Михаил, каза тя. И тези приятелки твои само пречат.
Какво е, Невено Егоровно, реши ли да ми четеш морал? Мислиш, че съм нещо неудачница? Имам си къща, стопанство, синът учи, проверявам му уроците Ралица внезапно замлъкна, спомняйки си, че вече повече от седмица не е поглеждала тетрадките и дневника на Боби. А напоследък бе срещнала класната ръководителка, която я покани в училище за разговор.
Ралица не знаеше какво да каже, затова просто започна да събира мръсните съдове в легена.
Ти беше съвсем друга, продължи Невена. Красива, работлива, добра Остави тези глупави забави.
Не се забавлявам, възрази Ралица. Просто понякога се видявам с приятелки, за да се отвлека. Нямам ли право малко да си почина след работа?
Имаш, разбира се, кимна Невена, въздъхвайки.
Тогава не ми чети морал. И, между другото, не си пъхайте носа, мила лельо, в чужди работи. Вратата е отворена, каза Ралица и се обърна към кухненската маса.
Невена, завързвайки по-здраво забрадката, тихо излезе от стаята.
Ралица въздъхна и се намръщи, сякаш от болка. Бе й неприятно, тежко, и нещо я дърпаше след нея. Изтича и настигна лелята вече на прага.
Невено Егоровно, почакайте, ще ви дам моркови, тая година са много.
Не трябва, дете, махна с ръка Невена, вече слизайки от прага.
Е, почакайте, от сърце ви го давам, настояваше Ралица.
Невена вече познаваше живота добре. Житейският й опит й позволяваше да усеща чуждата болка. Разбра, че това бе мълчаливо извинение от Ралица. Макар тя да не каза нищо на глас, гласът й и очите молеха за прошка. Невена спря.
Ето една торбичка под ръка, каза Ралица, щедро насипвайки моркови. Ще донесете ли или да помогна?
Ще донеса, Ралице, отвърна Невена, благодаряйки, и потегли към вкъщи. Сърцето й се сви от грижа за душата на Ралица.
Още в петък вечерта Ралица събра лук и моркови, за да ги занесе на пазара.
Да има поне някой лев, защото своите пари, като своите уши, не ги виждам, помисли си тя, подреждайки нещата.
Къде тръгваш с тези торби? попита любопитната съседка Златка, надзърняйки в чантата.
На пазара, зеленчуците ще продавам, отвърна Ралица.
Едва донесе тежките чанти до автобусната спирка. Там вече чакаха дядо Стоян и баба Пенка, които също отиваха в града. Но автобусът така и не дойде.
Каква е тази напаст? Явно пак се е скапал, въздъхна бабата.
Дядото междувременно ядосно ругаеше автобуса и целия автопарк. Накрая, разбрали, че няма да дойде, се върнаха, решавайки да опитат друг път.
Ралица остана да чака. Не й се искаше да влачи чантите обратно, затова реши да спре някоя кола.
Първо мина Москвич, после УАЗ, но местата бяха заети. Накрая се появиха Жигули. Ралица прищури очи, опитвайки се да види дали има свободни места. Но шофьорът сам спря, още преди тя да вдигне ръка.
Мъж, малко по-възрастен от нея, непознат. Разбра, че е от околийския център, защото не го бе виждала преди. Шофьорът я погледна, после преведе поглед към чантите й.
Автобус днес няма, счупи се. Аз отивам в града, мога да те взема.
Ако е така, вземи ме, въздъхна Ралица.
Договорихме се, усмихна се мъжът. Тя натовари чантите в багажника, качи се и веднага усети миризмата на прясно кафе и кожи. Шофьорът не говореше много, но беше спокоен, с топъл глас, и когато попита за сина й, Ралица за пръв път от години отговори без горчивина в гласа.
След пазара той я покани да пийнат по чаша кафе не в заведението, а у дома му, където имало по-добро. Ралица се поколеба, но кимна.
Борис я чакаше, но за пръв път не се страхуваше, че го оставя сам. Преди да тръгне към вратата, взе снимката от сватбата и я обърна с лицето надолу. Не я скри просто я остави да си остане там, сред прашните рамки и спомените.
Навън се беше стоплило. Вятърът духаше меко, като че ли теглеше зимата със себе си.
