” Какво? Десет години сме женени! Каква любовница? На мен ми стигаш ти!
Весела не можеше да си обясни защо, но усетваше, че съпругът ѝ я изневерява. Нервна беше от несигурността. Един ден даже се осмели да го изпита открито.
Попита го директно вярно ли е или не, а той само отвърна:
” Какво? Десет години сме женени! Каква любовница? На мен ми стигаш ти!”
Изглеждаше честно, искрено. Не забеляза нищо подозрително в усмивката му, нито в думите, нито в очите. И все пак нещо я глождеше.
Весела не беше от тия, които чакат съдбата да им се случи, затова реши да стигне до истината, но как?
Натрупана със съвети от интернет, първо провери телефона му нищо особено. Разни безсмислени разговори с бивши съученички, но това я остави хладна. Е, и?
Парола нямаше “Не ми се крие нищо”, казваше той. Никакви тайни чатове, изтрити съобщения. Чист като сълза.
Понякога ѝ се струваше, че си измисля всичко, но пак всеки път, когато бавен от работа, сърцето ѝ започваше да бие тревожно.
Приятелката ѝ постоянно я успокояваше:
” Това са само ти приуморки! Димитър те обича, никога няма да те изневери! Само си копаеш ямата с тези подозрения!”
Ама Весела не слушаше. Душата ѝ шепнеше друго, а да споделя мъжа си с друга жена такова нещо изобщо не беше вариант.
Веднъж дори го проследи отиде до офиса му да види дали наистина работи или се мотае из женски. Като я видя, той се ядоса страшно срамува го пред колегите. Дълго се извиняваше, но Димитър, мек като восък, скоро я прости.
Животът им беше хубав къща пълна с радост, две деца, всичко наред. Живееш и се радваш, ама не Весела трябваше да си търси неприятности.
Както се казва “който търси, намира”. Само че на нея още не ѝ се отдаваше.
Общо взето, Весела се притесняваше, както всяка тридесетгодишна жена с две деца, която не иска да остане сама.
Привидно спокойна, но вътре в нея всичко кипеше.
Нищо не беше подозрително у Димитър ни следи от червило по ризата, ни мирис на чужди парфюми, дори начина му на живот не се бе променил. И все пак усетът ѝ казваше, че нещо не е наред.
Ако не беше случайността, може би никога нямаше да разбере истината. Измислена или реална? Ще видим.
Когато малкият отиде в първи клас, Весела рече, че иска да шофира. Записа се на шофьорски курс. Учеше вечерно, след работа. След три месеца издържа изпита и взе книжка.
Съпругът ѝ беше толкова горд, че ѝ купи кола. Малка, но все пак кола.
Тя беше тънка и нисъкa, така че ѝ беше удобно и по-лесно за паркиране.
Димитър, разбира се, не призна, но колата беше за да не го моли да я вози с неговото “Ауди”. Според него още не беше готова “Трябва първо да натрупаш опит”, така ѝ казваше.
И една събота сутрин Весела се събуди по-рано и реши да направи нещо хубаво за семейството да опече питка с патладжан и пилешко. Всички я обичаха. И тя също. Започна, ама нямаше брашно.
Навън беше студено, сняг навсякъде, но тя вече беше свикнала да кара през зимата. Реши да отбяга до магазина. Отиде до колата си, а тя не запали. Върна се у дома всички спели. Вървеше на пръсти, за да не ги събуди.
Да ходи пеша по такъв студ не ѝ се искаше, затова реши да “вземе греха върху душата си” и да вземе колата на Димитър без питане. На къде да отива? Два километра, не повече. Той дори няма да разбере.
Взе ключовете от неговото “Ауди” и излезе. Докато колата се затопляше, реши да избърше прозорците. Побърка в джобчето знаеше, че там държи кърпички. И случайно закачи нещо падна ѝ нещо на пода.
Вдигна го телефон. Но чий?
Такъв не беше виждала у Димитър. Той си имаше своя, а този явно не беше негов. Първото, което видя, беше съобщение от някоя Росица:
” Любов моя, толкова ми липсваш! Ела при мен бързо! Чакам те нетърпеливо!”
Весела дори мигна от изненада. Нямаше парола, затова започна да чете чата. Колата се затопляше, а тя четяше.
Разписката беше дълга. Дълга колкото живот.
Оказа се, че Димитър “работел” до 5, а в къщи идваше в 7. Весела дори не се беше сетила да провери кога приключва.
Оказа се, че почти всеки ден преди вкъщи отиваше при “неговата Росица” за час-два, после се прибираше като нищо да не е станало. А думите, които ѝ пишеше такива Весела не беше чувала от него никога.
На снимките беше по-възрастна жена поне 40. И защо му трябваше точно тя?
Весела се разярива на сериозно.
Тъкмо щеше да слезе от колата, когато видя Димитър да излиза от входа.
Беше оставила бележка, че е отишла до магазина. Той явно се възползва, за да пише на “неговата Росица”.
Едва тогава си спомни колко често вечер слизаше до колата. “Забравил портфейла”, “забравил нещо”. Почти всяка вечер излизаше “да провери нещо”, но се прибираше бързо, така че тя и не се замисли.
Димитър я видя зад волана и тръгна право към нея.
” Кой ти позволи? Не сме уговаряли така!”
Весела го видя и ядът ѝ нарасна още повече.
Закопча се, включи задната и натисна газта до дупка. Колата със скърцане удари оградата отзад. Леко ѝ полегна.
Слезе, гледайки изненадания си съпруг, и изкрещя:
” Хайде, върви при твоята! Да видим колко ѝ трябваш без жилище и без кола! Махай се! Да не те виждам!”
За да подкрепи думите си, хвърли ключовете от “Ауди”-то му в най-близкия сугроб и се върна вкъщи.
Децата вече бяха станали. Не разбраха какво се случва. След няколко минути Димитър се опита да влезе, но Весела заключи вратата.
” Върви при твоята! Забрави пътя до тук!” извика тя на цял дом.
Димитър нямаше избор тръгна при “неговата Росица”. В къщи обувки, халат и якa. Мислеше, че ще го приюти, но не тая работа.
Росица отвори, а от вътре се чу мъжки глас:
” Скъпа, кога ще дойдеш? Чак ти се натъжих!”
Оказа се, че Димитър посещаваше Росица само през седмицата. А през уикендите? И тя си имаше двама кандидати. Защо да стои сама?
Само му се извинила с поглед и затворила вратата.
Остана му само да тръгне при майка си. Тя живееше на две улици разстояние.
Мария Павлова, щом го видя, веднага разбра. Прие го, затопли, нахрани, изслуша историята му за “лошата съпруга, която го изхвърли без причина”, и му каза:
” Не се притеснявай, сине! Кой знаеше, че Весела ще се окаже такава? Ще ти заблести и на теб слънцето! На 35 си, ще срещнеш истинската любов!”
Така Димитър остана да живее при майка си. Реши да започне живота отначало. Дори се зарадва, че вече е свободен докато Весела не подаде за алименти. Тогава разбра, че “новото начало” не е толкова лесно. Добре, че майка му го приюти иначе щеше да е на улицата.
