Тя не може да живе тук, тя нищо за нас! чувам как дъщерята на мъжа ми обяснява на брат си, че трябва да ме изхвърлят от къщата, в която съм живяла последните 15 години.
Чакай, Десислава! Не е толкова просто. Къде ще отиде леля Габриела сега? казва Борислав, синът на мъжа ми, когото винаги съм смятала за по-човечен и почтен от сестра си. През тези 15 години заедно с мъжа ми успях да разбера кои са истинските му лица.
Наскоро мъжът ми почина. Дойдоха децата му от първия брак и веднага се заеха да разпределят наследството. Всъщност, наследството не е малко: къща, градина, гараж, кола.
Аз не претендирах за нищо, но ако трябва да съм честна, не очаквах, че ще започнат да ме изритват толкова бързо.
С Георги се запознахме вече в зряла възраст, когато и двамата имахме неудачни бракове зад гърба си и деца. Аз имах две дъщери, а той син и дъщеря.
Тъкмо бях отпразнувала петдесетия си рожден ден и бях омъжила по-голямата дъщеря. Тя доведе зетя в къщи, а пък по-малката още беше неомъжена. Не си представях как ще се наредят нещата, защото апартаментът ни беше малък.
Но скоро след това срещнах Георги, който беше пет години по-голям от мен и отдавна живееше сам. Децата му вече бяха големи, женени, и той беше осигурил жилище и на сина си, и на дъщеря си, защото през годините беше заемал ръководни позиции и печелеше добре.
Накратко, Георги не се двоумеше дълго и веднага ми предложи да се местя при него. Аз претеглих всичко и реших защо пък не? Беше добър човек, отличен мъж и се отнасяше с голямо внимание към мен.
Преместих се при него в къщата му край града. Живеехме добре, той имаше градина, пилета, зайци, а в един момент дори държахме крава и прасе.
Децата ни често идваха при нас и моите, и неговите, и ние винаги ги приемахме с радост, никого не пращахме с празни ръце, винаги давахме пълни чанти с домашни продукти.
С Георги не бяхме официално женени. Първоначално си говорихме за това, но после някак си решихме, че на наша възраст печатът в паспорта вече не е толкова важен.
Това бяха 15 прекрасни години, прекарани заедно, и аз наистина не съжалявам за нищо.
През това време по-малката ми дъщеря също се омъжи, и двете сестри се скараха за апартамента. Но по-голямата, която вече беше се настанила там, не искаше да го споделя с сестра си, нито да я пусне с мъжа ѝ, затова тя и зетят ѝ изплатиха парична компенсация на по-малката, и така, на пръв поглед, всичко се уреди.
Но преди година по-малката ми дъщеря се разведе и сега се върна вкъщи с детето си. По-голямата не е очарована от ситуацията, и пак започнаха кавги.
Още се надявах, че тя и мъжът ѝ ще се помирят, но засега това не се случи.
А сега и мъжът ми го няма, и аз трябва да се връщам вкъщи. Но знам, че там и без мен е тясно.
Лельо Габриело, ако искате, останете тук, докато не намерим купувачи предложи ми Борислав на следващата сутрин.
Обрадвах се на тази негова щедрост, но тогава се появи и Десислава, която уточни условията трябва да продължа да гледам стопанството, но вече сама.
Значи, трябва да стана безплатна работна ръка за тях, и това в замяна на това, че няма да им плащам наем?
Не знам, не ми харесва тази идея. В селото има много работа градината, животните, а аз вече не съм млада, на 65 години съм.
Сега съм в трудна ситуация и не знам какво да правя. Да остана тук и да бъда слугиня на чуждите деца, които ще ме изгонят веднага щом намерят купувач, или да се върна в апартамента при своите деца, който между другото още е мой по документи? Но знам, че и там съм излишна. Седях на пейката до градината, гледах как слънцето залязва зад ябълките и реших, че няма да чакам отговора им. На следващия ден си събрах багажа малко дрехи, снимки, книгите на Георги. Оставих бележка на масата: Благодаря за всичко. Не ви съдя. Но това не е моят дом. Заминах с автобуса за града. Когато по-малката ми дъщеря отвори вратата, се свлякох в прегръдките ѝ и за пръв път от месеци си поех дъх. Нямаше място, но щяхме да го намерим. Заедно.







