Свекървата се смееше на майка ми: Ех, селтанка! Но когато дойде, веднага си прихапа езика
Свекървата, Елица Александрова, ме подбиваше почти от първия ден, в който се запознахме. Не грубо, не открито не, тя беше прекалено възпитана за това. Подигравките ѝ се криеха зад изискани усмивки, лек наклон на главата, фрази като: Е, всеки си има корени или Колко мило, че все още се придържаш към селските си навици.
Но най-отровната ѝ реплика, тази, която ми се запечата в паметта като нож, беше:
Ех, селтанка
Каза го онзи ден, когато за първи път отидох в дома им при свекъра и свекървата след годежа с техния син, бъдещия ми съпруг Борис. Седяхме около изискан обяд с маса от червено дърво, пихме чай от порцеланови чаши със златни ръбове, а аз, нервнича, случайно сложих лъжицата на грешното място. Елица Александрова ме погледна с леко учудване, сякаш бях направила нещо немислимо, и тихо, почти шепнешком, но така че всички да чуят, прошепна:
Ех, селтанка
Борис тогава не каза нищо. Само леко почервеня и отдръпна поглед. Усетих как гръбнакът ми изтръпна от срам. Но не от обида не. Обида нямаше. Имаше нещо друго: твърдо, студено като стомана. И си реших: Нека се смее. После ще види.
С Борис се запознахме в София, на изложба със съвременно изкуство. Тогава тя дойде при нас, след като Борис се разболя внезапен инсулт в петдесет и пет и аз го поех сама: болниците, реабилитацията, нощите до леглото му с отворени очи. Когато Елица Александрова най-сетне пристигна, с шапка и ръкавици, с флакон парфюм в ръка като за визита в гости, ме завари да кърпя чорапите на Борис, с една стара игла и черна нишка, снимка на неговата майка още млада на масата до чая.
Погледна ме, после снимката, после иглата в пръстите ми. Мълчеше дълго. После прошепна:
Ти как я намери тази снимка?
Намерих я в стария албум в стаята ви. Където сте била щастлива.
Тя седна. Без думи. И за първи път не ме нарече селтанка. А ме погледна като жена, която най-после е разбрала, че почтеното мълчание и топлата храна към края на деня често казват повече от всички учтиви думи.
