НОЩНА ГОСТИНКА
Тя бързаше, каблуците є удряха по пустата паваж. Отгоре луната се наперчи нахално, самодоволно се усмихваше. Градът призрачно се топи в нощната мъгла, от време на време осветявайки страните на сградите в студеното, надменно сияние на луната. Фенерите ту тук, ту там изхвърляха светлина, отвоювайки улиците от мрака. Прозорците бликаха като очила, украсяващи лицата на къщите.
Напред се засия трамвай, светещ като коледна елха, прасна се на завоя и изчезна в нощта, сякаш призрак.
Тропотът на каблуците се засили, ехтящ между стените на сградите. Не, не беше стигнала последния трамвай. Отгоре луната се подсмихна злобно.
Заседнала бе до късно при приятелка, после самоуверено отказа придружител, разчитайки на трамвая.
Тропотът забави, после спря. В изтощение седна на пейка и заплака от безсилие. Внезапно скърцаха спирачки и глас от колата весело пропя, или проговори, проточен: *”Хайде да се возим!”* Тя се сви в пейката, искаше да стане невидима, да се стопи в тъмнината. Не искаше приключения, а домът ѝ беше далечна мечта. Мъжът се подаде от колата: *”Не се страхувай, ще те закарам набързо, където кажеш.”* Вратата се отвори, и тя нерешително изчезна в стоманената утроба. Мекият кожен седалник я прие, миришеше на уют и нещо още неуловимо приятно. На задното седане спеше дете, налегнало в страната на огромно куче. То дишаше в тила ѝ, и от горещия му дъх леко се клатяха къдриците ѝ. Замръзна от страх. Мъжът се усмихна леко и забързано каза: *”Не се плаши, Алма е кротка, няма да те закачи.”*
*”Иван”* протегна той ръка с приятелска усмивка. Тя прошепна: *”Александра Стоянова.”* Мъжът се изсмя, не успя да се сдържи: *”За Стоянова си още прекалено млада.”* Огледа се в огледалото на таблото изплашено лице, с размазана туш, осветено от приборите. Едва се разпозна. После обидено отвърна: *”Е, както на кого му се вижда.”*
*”Значи учителка си”* заключи случайният шофьор. Тя млъкна, може би не чу, или я обзеха други мисли. *”И ние закъсняхме днес”* опита да продължи разговора Иван. Тя се отпусна, страха изчезна. Усещаше сякаш са се познавали от векове, без да усетят преминаха на “ти”. Цялата нощна случка държеше на нещо домашно. Иван ѝ подаде носна кърпа. Гледайки се в камерата на телефона, бързо изтри тъмните петна под очите си и се усмихна благодарно. Мъжът я огледа с одобрение: *”Хубавичка си.”* Това я развесели. Шуреха, смееха се на шегите си. Кучето на задното седане тихо лаеше с тон на *”учител”* по-тихо, ще събудите детето.
Изведнъж колата зави в тъмен переулок. Сърцето ѝ претупа. *”Ще отбием до нощната аптека. Обещах на майка си лекарство. После няма да имам време”* обясни Иван, забелязвайки напрежението ѝ.
Беше далеч над полунощ, утре или вече днес беше почивен ден. Никой не бързаше, вкъщи Александра никой не я чакаше, освен купища тетрадки, и така се возеха из нощния град. Колата-призрак летеше по пустите улици, разрязвайки корема на нощта със светлините си. После Иван я покани у дома си. Тя дори не се изненада.
Апартаментът беше на седмия етаж. Иван внимателно държеше заспалия си син. В призрачната светлина на асансьора се надничаха украдком, после, усетили се, се изсмяха като палави ученици. Иван беше широкоплещ, висок, загорял красавец. Русанта му коса подчертаваше тенът. Александра беше с половин глава по-ниска, дори на токчета.
Вкъщи беше чисто, подредено, всичко си беше на мястото усещаше се грижата на стопанина. Иван приспа сина си, Алма легна до леглото. Те пиеха чай, слушаха класика. Вкусовете им съвпаднаха напълно. Странно в къщата на непознат, сред нощта, Александра не чувстваше смущение. Пак я обзе чувството, сякаш отвинаги са били семейство, а Митко нейно дете.
Седяха на кухнята, тихо говорейки, пиейки вино, което гостеприимният домакин любезно предложи. Иван изведнъж се разчувства, споделяйки как жена му го изостави… почина преди три години при раждането.
Не остави избор на лекарите искаха да спасят детето, техния дългоочакван първороден. Баба му помага да отглежда Митко, остава с него, когато Иван е затрупан с работа.
Иван предложи Александра да остане до сутринта. Тя мълчаливо се съгласи може би от виното, може би от нещо друго.
Сутринта я събуди детски шепот. *”Мама”* старателно изговаряше малкото, пипайки бузите ѝ и опитвайки се да хване погледа ѝ. До нея беше огромната Алма. Александра със сълзи в очите притисна детето към гърдите си, шепнейки *”мое, мое”*. В спалнята се провря Иван с димяща закуска на поднос. *”Вече се сдобихте”* усмихна се той доволно. *”Омъжи се за мен”* предложението беше внезапно и неочаквано. *”Дори не ме познаваш”* отвърна тя тъжно. *”Зная достатъчно. Животът е дълъг, за да откриваме ново един в друг. Митко и Алма те приеха. Ще бъдеш добра майка”* каза той твърдо.
Навън бяха сутринни здрачи, когато слънцето още се събужда. Първите лъчи се промъкнаха в стаята, оцветявайки всичко в розово. Александра, събуждайки се, лежеше със затворени очи, припомняйки си странния нощен сън. В него ходеше из нощния град, който я поглъщаше, а я спаси непознат мъж и ѝ предложи брак.
Леко отвори очи. До нея спокойно спеше съпругът ѝ Иван, а между тях се намръщкваше синчето Митко. Краката ѝ бяха притиснати от тежест Алма беше струпала масивното си тяло като вярна пазачка. Жената помърда крака си. Кучето леко отвори едно око, прозея и отново заспа. До алармата имаше още време. Александра започна да мисли за днешния урок и незабелязано заспа. А слънцето се опитваше да разгони остатъците от мрака. Луната от небесните височини подмигва на Александъра в съня ѝ.
