АРЧИ… ТОЙ, КОЙТО Е АНГЕЛ…
…Аз те короновах… И никому не те дадох… И как можах, така те радвах… И целувах… Целувах… Целувах… Целувах… Виктор летеше на крилета на любовта и на любимата си лада към дома, към своята Марийка, след три месеца работа на далеч. Парите приятно грееха във вътрешния му джоб. Душата му пееше и летеше към обичта! А навън вече се усещаше пролет, свежият вятър ласкаеше лицето му. Аз те короновах…
Минувайки през малък мост, с периферното си зрение забеляза куче, провалило се под леда. То се бореше с последни сили, но вече бе изтощено. И целувах… Целувах… Целувах… любимата песен го канеше към жена му. Бедното кученце… помисли Виктор и продължи.
Лицето на Марийка… Пролетта… Любовта… И бедното куче в ледения капан. Пфу! Виктор прокълна и обърна колата.
Стигна до моста, спря, съблече се и тръгна към реката. Вървеше, после плуваше, чупеше леда с ръце, рани се… Но стигна до кучето и го избута към брега. То беше голямо, а ледът вече тънък нямаше шанс сам да се спаси.
От раните на ръцете и краката му бликаше кръв. Беше ужасно студено. Облече се бързо и тогава забеляза спасяваното. Беше голямо кехлибарово куче твърде слабо. Гледаше го внимателно и не мислеше да си тръгва.
Ей, другарю! Ти си породист! Как си се озовал тук? Къде ти е стопанинът? Ти си лабрадор!… Кучето трепереше.
Виктор отвори вратата на колата: Влизай, приятелю! Връщаме се у дома! Кучето скочи на задната седалка и легна. Вървеше КЪМ ДОМА!
Вече се смрачаваше. Приближавайки се към града, Виктор видя задръстване катастрофа с камион и две коли. Полиция, линейки… Сърцето му се сви. Обърна се на задното седалче огромното куче сладко сънкаше. Вече беше почти сухо и сгряло. Ако не беше то… мина му през ума.
Марийко, слънце!!! Виктор грабна жена си и я завъртя, целува я на прага. А кученцето стоеше кротко и се усмихваше. НОВ ДОМ… НОВ ЖИВОТ! То вече обичаше тази крехка жена в ярката хавлия, аромата на чорбата и кюфтенцата. А Виктор го спечели още при спасяването.
О, а кой е това? Марийка най-после забеляза гостя. Това е нашият Ангел… Той е Арчи… Нов член на семейството! Марийка седна до него и протегна ръка. Значи, аз съм Арчи сега?! Кучето я подуша, облиза ръката й, после от емоции и лицето й.
Така те придобиха нов член на семейството. Арчи… Той е Бегемот… Той е дрипата, който изяде новите ми пантофи… Той е негодникът, който налиса котката от глава до пети… И той е нашето съкровище, нашата любов, нашият Ангел и нашият живот.
Виктор и Марина живееха в къща, наследена от родителите му. Голяма, здрава, уютна в центъра на града. За Арчи построиха огромен волиер с топла будка. През зимата го внасяха вътре, където спокойно си лежеше на дюшека в коридора.
Животът течеше. Виктор работеше на далеч, защото в родния град работа нямаше, а ако имаше за жалки пари. Марийка оставаше вкъщи, но вече не сама с Арчи… И не само. Малкият закръглен коремче подсказваше, че скоро Виктор ще стане баща. Той все още не знаеше Марийка подготвяше изненада.
Беше обикновен летен вечер. Слънцето бавно се скриваше зад покривите, хвърляйки топли отблясъци по прозорците. Марийка клечеше в двора, ръцете й копаеха в градината, а Арчи лежеше до нея, с глава върху предните лапи, пазейки я. Изведнъж тя се засмя бебето ритна. Арчи вдигна уши, скочи и зализва нежно ръката й. В същия момент ключът изскърца във вратата. Виктор застана на прага, уморен, но щастлив. Марийка се изправи, погледна го и прошепна: Дошъл си точно навреме. Арчи зарева радостно, скочи към него, а вечерта започна да притихва около тях пълна, тиха, своя.
