**Дневникът на един мъж**
Погадай ми, бабо каза Милена, гледайки ме с мълчаливо очакване.
Какво ти е, детенце? Защо си толкова тъжна? попитах аз, като седнах срещу нея. Не ти харесва супата? Да сложа наденички с картофи?
Не, бабо. Нямам апетит отвърна тя, раздвижвайки лъжицата без ентусиазъм.
Нещо те тревожи. Кажи ми, недей да го криеш в себе си. Може би мога да помогна?
Милена въздъхна и изпусна лъжицата.
Разбираш ли, в университета всички момичета са облечени по последната мода, а на мен ме гледат като на някаква отживелица. Не ми се смеят в очите, но аз не съм нито глуха, нито сляпа. Момчетата дори не ме забелязват.
Заради дрехите? попитах аз.
И заради тях. Изглеждам като старомодна и грозна.
Кой ти каза такива глупости? Ти си най-хубавата за мен. Просто завиждат. А що се отнася до дрехите Утре получавам пенсията, да отидем да ти купим нещо ново. Погледнах я с нежност.
Не, бабо отказа тя. Искам истински джинси, маркови. Знаеш ли колко струват? А с какво ще живеем? Казах ти, че трябваше да запиша задочно, щях да работя и щеше да ни е по-лесно.
Погледнах я с укор.
Стига глупости. Докато съм жива, ще учиш както трябва. Какво образование е задочното? Ще имаш време да работиш. А хората, които се смеят, са простаци. Не дрехите красят човека.
На кой му трябва сега добро образование? Наивна си, бабо. Може би все пак да потърся работа? попита тя с колеблив глас.
Дори не мисли отвърнах строго. Ще спрат допълнителните помощи, ако се прехвърлиш на задочно. Паричките, макар и малко, са пари.
Милена сведе очи. Безсмислено. Тя не разбираше колко е унизително на деветнайсет години да носиш майчина прекроена блуза и стара пола. Да, дрехите бяха чисти, но не и модерни.
Яж. Аз ще измисля нещо. Станах от масата и отидох в стаята.
Чух как Милена шумолеше с нещо, отваряше шкафа. Когато влязох, тя седеше на дивана и гледаше през прозореца.
Бабо, извини ме каза тя, като седна до мен и ме прегърна.
За какво, детенце? Ти си права. Отдавна трябва да си купиш якето и ботушите.
Само недей да заемаш пари, бабо. Няма да можем да ги върнем помоли се тя виновно.
Няма да взема. Имам пръстена, който дядо ти ми подари. Няма да го носиш. Утре ще го продам. А ти пак не си яла? обърнах се към нея.
После ще доям. Погадай ми.
Обърнах се изненадано.
Какво измисли? Каква гадачка съм аз? Не мога да гадая.
Можеш, бабо каза тя ласкаво. Майка ми казваше, че си ѝ нагадала баща.
Кога ти каза такова нещо? попитах учудено.
Каза го настоя тя.
Всичко вие искате да знаете предварително. Защо? Съдбата е писана. А тя не обича да бъде разгадавана. Дали може да се вярва на гаданията? Дори да видя нещо лошо по картите, няма да ти кажа, защото ще мислиш и ще привличаш злото.
Тогава нагадай нещо добро усмихна се тя.
Без гадания ще ти кажа, че всичко ще бъде наред. Само трябва малко търпение.
Хайде, бабо, моля те! притисна се тя до мен.
Ах, лисичко. Добре. Станах и извадих колодата. Седни до масата.
Разтеглих китеницата и започнах да разбърквам картите.
Съсредоточи се и мисли за най-съкровеното си желание.
Милена кимна. Държеше дъх, следвайки движенията ми. Отворих картите една по една.
Виждаш ли? посочих две седмици. Любовта идва скоро. Истинска. Показах още две карти. Млад мъж и ти до него. Рядко се пада толкова съвпадения. Внезапно се намръщих.
Какво виждаш, бабо? притисна тя.
Всичко е наред. Не бързай. Споди ще има грижи скоро. Погледнах я. Но кой живот е без грижи? Щастието идва с цена. Губим едно, намираме друго.
Говорих дълго, а тя слушаше внимателно.
Бабо, а може ли да разбера
Стига. Разбра, което искаше? За любов ли мислеше? Така е. Ще имаш любов, скоро. Смесих картите. Слагай чайника.
Пийхме чай, а тя все питаше за мъжа.
Работи в държавна институция отвърнах уклончиво.
А грижите? С теб няма ли да се случи нещо? попита тя изведнъж.
Какво се тревожиш? Нищо няма да ми стане. Ако и да стане, не е страшно. Животът ми е изживян. Важното е, че теб чака щастие.
На следващия ден Милена отиде в университета окрилена. Пускаха ѝ се за дрехите, но тя знаеше всичко ще бъде както е нагадано. Любовта не е в дрехите, а в душата.
След лекциите се прибираше бавно, но когато видя полицейска кола пред блока, притече.
Милено, момиче, имало беда съседката я спря.
Каква беда? Къде е баба? извика тя.
Сърцето ѝ биеше бешено, докато се качваше. Вратата беше отворена, вещи изхвърлени. Чуждият човек в униформа се обърна.
Вие Милена?
Да. Къде е баба ми?
Старши лейтенант Димитров. Баба ви
Заболяла ли е? Защо всичко е разхвърляно?
Съседката ви я намери. Ударили са я, но не тежко. Починала е от инфаркт.
Милена застина.
Седнете. Той ѝ подаде вода.
Убили ли са я? прошепна тя.
Получавала ли е пенсията на каса?
Да. Не обичаше по карти.
Имали ли сте ценни неща?
Перстенът дядо ѝ го беше дарил. Искаше да се продаде.
Пари нямаше при нея. Вероятно грабителят я видя на пощата, последва я
Убиха я за пенсията? сълзите ѝ бликаха.
Изглежда така. Ще го намерим.
Милена плачеше. Полицаят я разпита за родителите, за университета.
Съседите помогнаха с погребението. Димитров дойде пак.
Милена, искам да ви кажа Харесвате ми. Ако имате нужда от помощ, звъннете.
Тя го погледна. Той беше симпатичен, униформата му прилягаше добре.
Кога е свободният ви ден?
В петък.
Искате ли да отидем на кино?
След киното разговаряха. Той искаше да стане следовател. С времето тя се влюби.
Когато Димитров ѝ предложи брак, тя се съгласи.
Един вечер, гледайки портрета на баба си, Милена си спомни гадаенето. Всичко се сбъдна.
Бабо, знаеше ли? Каза, че не гадаеш. Харесва ми, но не исках любов на тази цена.
На снимката баба ѝ се усмихваше
**Урокът:** Съдбата е странна пътечка. Понякога губим скъпо за нас, за да намерим ново щастие. Но болката от загубата не изчезва тя просто става част от нас.
