**Дневник на един родител**
Разликите във възгледите ни за отглеждането на детето доведоха до раздялата между мен и Тодор. Всеки от нас си имаше своите обвинения.
Тодор никога не поемаше отговорност, затова всичко беше на мен още от първия ден на Борис, обяснявах на приятелките си.
Жена ми не знаеше как да се отпусне, контролираше всичко и постоянно си създаваше излишни проблеми, отвръщаше бившият ми съпруг.
Борис беше на четиринадесет и живееше само с мен. С баща си се виждаше веднъж седмично два дни през уикенда и една сряда след тренировката му. Макар да се бяхме разделили преди единадесет години, нито аз, нито Тодор не създадохме нови семейства. Той живееше сам в апартамента на покойната си майка, която почина преди седем години от тежка болест.
Когато Борис прекарваше уикендите с баща си, особено през последната година, усещах леко облекчение. Но какъв отдых не беше? Вътрешно пак се тревожех. Смятах, че Тодор не може да бъде наречен отговорен родител.
Да се смее и забавлява това му е стихията. Но да изгради сериозни взаимоотношения нещо, което между нас така не се получи. Докато бяхме само ние двамата, всичко беше прекрасно. Но раждането на Борис промени всичко.
С малкия Борис Тодор почти не помагаше. Бягаше от домакинските задължения, не проявяваше грижа. Аз бързо приех майчината роля, но той така и не усети бащинството. Започнаха се дребни оплаквания, които постепенно се разрастваха. В крайна сметка се разделихме.
Така виждах развода аз. Тодор имаше друга гледна точка.
Не се разбрахме. Винаги си представях колко ще е хубаво да имам дете, да му показвам света. Но Диана превърна радостта от родителството в мъчителен път от забрани и ограничения. Постоянно се страхуваше от инфекции и болести. В крайна сметка и аз започнах да се страхувам да се приближавам до бебето. Ако и да направих нещо, според нея го бях направил грешно. Затова спрях да предлагам помощ и се отдръпнах.
Тодор, трябва да се разведем, казах една вечер, а той дори се почувства облекчен.
Разделихме се спокойно, без сцени, уговорихме се, че бащата ще продължи да вижда сина си.
Какъв е смисълът да споря с жена, която не чува аргументите ми? Невъзможно е да й докажа нещо, мислеше той.
Минаха единадесет години. Тодор не се ожени отново му стигна веднъж. Но в професионален план вървеше отлично. Колкото и странно да звучи за мен, точно забавленията му донесоха успеха. Той създаваше компютърни игри и го правеше добре, печелеше солидно.
След вечеря изчистих кухнята и се отправих към стаята на Борис.
Пак не е изключил светлината в банята. Направо разпиляник, цял в баща си, прошепнах раздразнено и отворих вратата му, игнорирайки табелката Не влизайте!.
Както обикновено, той беше забил очи в монитора и дори не обърна глава.
Бори, натисни едно копче, не е трудно. Не си вече малко дете, за да ти оправям аз всичко.
Добре, прогъмна той.
Още половин час играеш, после за учебниците. Имаш контролна утре.
След половин час влезнах пак той все още гледаше екрана. Наредих му да изключи и да вземе книгите. Борис скръсти очи и просмърча нещо. Взе учебника по история.
Реших да сготвя супа за утре, за да я затопли след училище. Докато режех картофите, мислех:
Кога ще приключи този юношески бунт? Преди година и половина се промени изведнъж стана неуправляем. Типичен тийн Но ако продължи още, нервите ми няма да издържат.
В събота Тодор дойде за Борис. Синът ми изскочи веднага.
Еха, тате, най-сетне!
Взе ли учебниците? попитах строго.
Мале, мамо, пак започна възмути се той, но грабна раницата и излезе, махайки ми.
Тодор чу зад гърба си:
Помогни му с математиката, има трудности И не го храни само с пица! но вратата вече беше затворена.
В колата те се усмихнаха един на друг.
Какво ще правим днес? попита Тодор. Обеща ми компютърна игра, помниш ли? Вече я свалих само да я пуснем заедно каза Борис с искри в очите.
Тодор се засмя. Разбира се, че я свали. Но първо пица, а после цяла вечер в играта. Обаче само ако ми обещаеш утре да преговориш за контролния.
Борис кимна, вече с нос в телефона, и каза: Добре, мамо ще се ядоса, че пак играя, но ти поне разбираш какво е важно.
Тодор погледна сина си в огледалото за обратно виждане и за миг се сети за бебето, което някога беше боязливо държал на ръце. Сега момчето седеше зад него, топло и живо, и споделяше с него света, който бе създал сам света на игрите, на смеха, на лекотата. И за пръв път не се почувства неуспешен баща.
