Скрита обида
След като завърши медицинското училище, Радка се върна в родното си село, мечтаейки да работи като фелдшер в местния здравен пункт. Наскоро беше построен нов, с модерно оборудване, а старата фелдшерица, баба Цветана, вече беше остаряла. Тя цял живот беше служила като медик в селото и се зарадва, когато Радка дойде да я смени.
Ех, Раде, най-после те дождах! Време е да си почина, отдавна съм в пенсия. Исках да се махна по-рано, но баща ти, Стоян, ме помоли да чакам, докато ти вземеш дипломата. Сега с чиста съвест ти предавам всичко.
Да, лельо Цветано, започвам работа. Почивайте, но ако имам нужда от съвет, ще ви потърсявсе пак опита ми е малко.
Разбира се, ще помагам, колкото мога.
Започнаха работните дни на Радка. Селяните идваха с болежки, да си мерят кръвното, а някои дори я изпитваха дали наистина разбира от медицина. Но след година вече започнаха да ѝ се доверяват. Тя беше внимателна и усърдна.
Тогава и Киро започна да посещава здравния пункт по-честоедно гърбицата го боли, друго коляното, трето пръст се е порезал. До Радка винаги беше медицинската сестра, баба Иванка, вече възрастна, но все още не пенсионирана.
Нещо прекалено често идва Киро с оплакванияшегуваше се баба Иванка. Тя отдавна беше забелязала как младият мъж гледа Радка, а после видя и нейните погледи.
Любовта между Киро и Радка пламна. Вече не се криеха, ходеха за ръка, не можеха един без друг. Скоро Киро ѝ предложи брак, а тя с радост прие. Радка не забелязваше, че местният тракторист, красавецът Митьо, също не я спуска от очи. Веднъж дори се опита да я придружи, но тя категорично го отблъсна.
Митьо, не чу ли, че се омъжвам за Киро? Скоро е сватбата.
Чух, разбира се, жените по цялото село вече си бърборятотвърна той.Но и на мен си ми харесала, а аз съм по-добър от твоя Киро. Защо не даваш шанс на мен?
Остави ме, Митьо, обичам Киро, а той мене. Има толкова момичета наоколо, намери си друга и бъди щастлив.
Не знаеше Радка колко дълбоко беше наранила Митьо, нито можеше да го забележи, защото всичките ѝ мисли бяха за любимия Киро. Скоро се състоя сватбата, родителите от двете страни се постараха, цялото село гуляеше.
След година Радка роди синПетър. Всички го обичаха безкрайнои младите родители, и всичките баби и дядовци. Радка се грижеше за детето, а баба Иванка управляваше здравния пунктимаше опит, а при сериозни случаи изпращаше пациентите в окръжната болница или викаше линейка. Понякога дори се консултираше с Радка по телефона.
Радка беше потопена в майчинството и домакинските задължения, та не забеляза как мъжът ѝ започна да се дистанцира. Когато осъзна, вече беше късно. Един ден Киро се прибра от работа и мрачно попита:
Отдавна ли познаваш Митьо?
Как да не го познавам, селски е Веднъж дори дойде в здравния пункт с рана.
Право при теб ли идваше?
Не при мен, а в здравния пункт. Баба Иванка му превърза раната. Какъв е въпросът? Ревнуваш ли?усмихна се Радка.
По село се говори, че Петър не е мой, а на Митьопрошепна Киро, поглеждайки сина си с недоверие.
Киро, с ума ли си? Какъв Митьо? За какво говориш?
За това, че цялото село е на крака от тази новина. Дори баща ти отиде при Митьо, а той потвърди, че между вас е имало нещо.
Кога?!изумена, попита Радка.
Тя внезапно си спомни, че родителите ѝ отдавна не бяха идвали, а на нея дори не ѝ хрумна, че са ѝ се разсърдили. Тя сама почти не излизаше от вкъщи.
Слуховете за “безсрамната” дъщеря на Стоян-механиката бяха разнесени из селото от самия Митьо, който безсрамно очерни Радка. Те взривиха обществото.
Нашата фелдшеркаизмамница, родила дете не от мъжа си, а от Митьо, той сам си признаговореха жените на всеки ъгъл, а мъжете не оставаха по-назад.
Стояне, нашият син скоро ще изхвърли твоята дъщерясъобщи свекървата на баща ѝ.Къде се е чулородила не от мъжа си
Не лъжи!защитаваше я Стоян.
Какво да лъжа? Отиди сам попитай Митьо.
Стоян кипна от ярост. Не можа да повярва, че възпитаната им дъщеря би направила такова нещо. Срещна Митьо и го попита:
Какво се говори по село, че внукът ми не е на Киро, а твой? Ти ли разпространяваш тези слухове?
Ами ако е така? Твоята дъщеря висеше по мен, бягаше от мъжа си. Но защо ми трябва такава?нагло отвърна Митьо.
Стоян остана вцепенен. Искаше да отиде при Радка, но се поколеба. А тя още няколко дни не знаеше какво се говори за нея. Докато един ден Киро не се прибра, събра си вещите и отиде при родителите си.
Господи, какво съм направила? Обичам съпруга сине можа да го спре.
Вече няколко дни Радка седеше с Петър, гледайки през прозореца. Небето над селото пламтяше от залез. Малкият ѝ син дърхаше в леглототъкмо го беше приспала. Скоро щеше да навърши година, а тя мислеше да се върне на работа.
Петре, никой не ни искасълзи се стичаха по бузите ѝ, докато си спомняше за мъжа си.
Беше ѝ тежко сама с детето, не знаеше как да се оправдае. Не беше виновна. Но как да докаже на всички, че не е лъжла? Сърцето ѝ се свиваше от мъка, въздишаше тежко, смахваше сълзите. Разбираше, че клеветата оставя белези и трудно се изчиства.
Само вярната ѝ приятелка Стоянка идваше, носеше ѝ храна от магазина.
Киро постъпи несправедливо, повярва на слуховете. А Митьо ами, аз отдавна го обичам, знаеш, приятелковъздъхна Стоянка.Митьо каза, че ти си му се натрапвала. Не вярвам, и на всички го казвам, но кой ще ме послуша?
Стоянке, защо го направи?
Раде, мисля, че много си му харесала. Той не веднъж е опитвал да те добули, а ти го отпращашеето откъде идва злобата. Реши да действа по друг начин А сега, когато Киро те напусна, пътят му е чист. Ех, Митьо да ме беше харесвал така
Но аз имам мъж, Стоянке. Защо са ми ухажванията на Митьо? Но откакто Киро ме остави, той дори не ми се приближи. Всички ме изоставихасвекърва ми, дори моите родители, а какво остава за мъжа ми? А с Митьо никога не е имало нищо, честна дума.
Вярвам ти. Но мисля, че трябва да говориш с него Опитах се аз, но ме отблъснаказа Стоянка.
Радка знаеше, че трябва, но как? Как да отиде при него? Какво ще си помислят хората? А ако отново излъже? Обаче случай ѝ се намери. След два дни Стоянка притича приятелката си:
Приготви се, вървим бързо! Трябва да помогнем на човекзле му е. Виках линейка, но може и да не дойде Три дни вали, пътищата са размокрени.
Каква е тази бързане? Няма кой да гледа Петър!
Нека баба Мария го нагледабързо отиде и се върна със съседа.
Раде, ти си единствената, която може да помогнеСтоянка беше разтревожена.Баба Иванка отиде в града вчера, ще се върне към вечерта. Вървим!схвана я за ръка и я изведе.
Радка видя, че са стигнали до къщата на Митьо и влязоха във двора.
Няма да влизамспря се тя, но Стоянка ѝ прошепна със сълзи:
Помогни му, Раде, моля те, заради мен. Ако не оцелее, аз не мога без него
Ще му помогна, само ако признае пред всички, че излъга за мен.
Да, да, ще го помолим.
Радка, по молба на приятелката си, помогна на Митьотой беше прекалил с алкохола, вероятно имаше отравяне. Направи му промиване и му сложи система. Линейката не пристигнапътят беше непроходим, но когато му се подобри, тя се обади и ги уведоми, че кризата е отминала.
Разочарована, Радка си тръгна.
След два дни Митьо беше като нов. Стоянка го притискаше да си признае.
Не исках нещата да се развият такапризна той.Не понасям, когато момичета ме отхвърлятдори се засрами леко.
Митьо, аз до последно вярвах, че не си го направил. Признай сеСтоянка беше разочарована.Ти съсипа живота ѝ. Всички я изоставиха.
След още два дни по село се разнесе, че Митьо ще напуска завинаги. Той сам разби слуховетес раница на рамо стоеше пред кметството, където беше спирката, а около него се събраха селяни.
Простете ми, добри хора. Обикнах Радка, а тя ме отхвърли. От злоба и обида излъгах за нея Аз разпространих слуховете. А тя може да се каже, че ми спаси живота. Имах скрита мисълсмятах, че Киро ще я напусне, аз ще се оженя за нея и ще отгледам Петър. Боже, каква мъгла ме обзе Никога не е имало нищо между насаз измислих всичко.
Точно тогава пристигна баща ѝ, Стоян.
И на теб, Стояне, прости ми. Опозорих дъщеря ти. Не мога вече да гледам никого в очите, затова си тръгвам завинаги. Прощавайте.
Само Стоянка плачеше, а той дори не я погледна. Радка слушаше всичко отдалеч, скрита зад ъгъла на кметството, с побелели пръсти и треперещо сърце. Не можеше да повярва, че истината най-после е казана, че клеветата пада като изгнила маска от лицето на селото. Сълзите ѝ не бяха от радост, а от умора умора от мълчанието, от самотата, от болката, която никой не беше видял.
На другия ден Киро почука на вратата ѝ. Стоеше с наведена глава, ръцете му трепереха.
Раде аз повярвах на всичко. Прости ми.
Тя не отговори веднага. Погледна го в очите същите очи, които някога я гледаха с обич и прошепна:
Ако обичаш, дай ми време. Петър те чака.
Той кимна и влезе бавно, коленичи пред леглото на сина си. А Радка остана на прага, гледаше ги и за първи път от месеци усети, че нещо в гърдите ѝ се отключва не до края, но достатъчно, за да повярва, че животът може пак да потече напред.
