Не мога повече по този начин! Всеки вечер едно и също! Елица шумно постави чиниите в кухненската мивка. Идва мълчалив, вечеря мълчалив, отива в стаята си и стои там с часове. Сякаш някой непознат!
Мамо, успокой се, Милена остави телефона си и погледна разтревожената си майка. Татко има тежък период в работата. Знаеш го.
Тежък период? Елица разправи ръце. Три месеца трае този период! Преди Стефан винаги намираше време да поговори, да сподели какво се случва. А сега… сякаш има стена между нас. И онези странни обаждания, на които отговаря шепнешком…
Милена се почеса неудобно на стола. Погледът ѝ неволно се отби към телефона, оставен на масата.
Преувеличаваш, мамо. Татко просто е изморен.
Изморен, повтори Елица. А преди не се изморяваше? Двадесет и пет години заедно и винаги намираше сили за семейството. А сега…
Не довърши, махна с ръка и започна яростно да търка вече чиста тенджера. Милена въздъхна, взе телефона си и излезе в стаята си. Елица я последва с притеснен поглед.
Нещо се случваше в тяхното семейство, а тя не разбираше какво. Стефан, винаги открит и грижовен, през последните месеци се затвори, избягваше разговорите, чесно закъсняваше от работа. И най-вече спря да гледа в очите ѝ. Сякаш криеше нещо, страхуваше се да не прочете мислите му.
Друга жена? мисълта преследваше Елица, но тя я прогонваше. Не, не може да бъде. Не Стефан. Но тогава какво?
Елица приключи с чиниите и излезе в коридора. Тогава вратата се затвори мъжът ѝ се беше върнал.
Добър вечер, той кимна, събличайки се в коридора. Закъснях.
Както винаги, Елица се опита да се усмихне, но усмивката ѝ излезе крива. Да сложа ли вечеря?
Не съм гладен, Стефан избягваше погледа ѝ. Милена е у нас?
В стаята си, кимна Елица. Стефане, може ли да поговорим?
За какво? той най-накрая вдигна очи и Елица видя умора в тях. И нещо друго страх?
За нас. За това, което се случва. Толкова се отдалечи…
Елице, не днес, той леко стисна рамото ѝ. Наистина съм много изморен.
И без да чака отговор, тръгна към стаята на дъщеря му. Почука, изчака приглушеното да и влезе. Елица остана в коридора, усещайки как безпокойството расте в нея. Какво се беше случило с мъжа ѝ? С семейството ѝ?
През нощта Елица дълго не можеше да заспи. Стефан лежеше до нея, обърнат с гръб, дишането му беше равномерно, но тя усещаше не спи. Мисли за нещо. За някого? Искаше да протегне ръка, да докосне рамото му, да го попита право: Какво става, Стефане? Но спря се. Страхуваше се от отговора.
Сутринта, когато мъжът ѝ отиде на работа, Елица се зае с почистване. Искаше да запълни празнотата, която растеше в нея. Милена още спеше днес имаше втора смяна в университета.
Елица механично изтри праха, разтърси килимите, изми подовете. В стаята на дъщеря си прибра бързо Милена винаги поддържаше ред. Заправи леглото, подреди разхвърляните дрехи, изтри праха от бюрото. Погледът ѝ падна върху забравения телефон.
Трябва да го заредя, помисли Елица. Телефонът на дъщеря ѝ беше без парола Милена винаги казваше, че няма какво да крие от родителите си. Елица го свърза с зарядното, екранът светна. На него беше отворен чат с баща ѝ.
Елица не искаше да чете. Наистина не искаше. Това беше намеса в личния живот на дъщеря ѝ. Но съобщението на екрана привличаше погледа: Татко, трябва да кажеш на мама. Тя има право да знае.
Сърцето ѝ прескочи. Какво трябваше да разкаже? Какво имаше право да знае?
Просто го остави, каза си. Но ръката ѝ не я слушаше. Пръстът ѝ сам плъзна по екрана, отваряйки историята на разговорите.
Стефан: Миленке, не мога да ѝ кажа. Тя едва се оправи след историята с баба ти.
Милена: Но това е различно! И лекарите казват, че шансовете са добри.
Стефан: Все едно. Химиотерапия, операция ще полудее от притеснение.
Елица усети как пръстите ѝ изтръпват. Химиотерапия? Операция? За какво говореха?
Милена: Татко, тя не е сляпа. Вижда, че си се променил. И си мисли най-лошото. Мама вчера ме питаше дали нямаш друга жена.
Стефан: Глупости. Кажи ѝ, че просто съм изморен от работа. Трябва ми още малко време. Поне до резултатите от биопсията.
Биопсия. Елица бавно седна на леглото на дъщеря си. В главата ѝ шумеше, пред очите ѝ плуваха петна. Стефан е болен. Мъжът ѝ, нейният Стефан е болен. И го крие от нея.
С треперещи ръце прелиста чата по-нагоре. Съобщенията бяха от преди три месеца.
Стефан: Щерко, трябва ми помощта ти. Само не казвай на майка ти.
Милена: Какво става, татко?
Стефан: Помниш ли, че се оплаквах от болки? Дадох анализи. Резултатите са лоши. Изпращат ме при онколог.
Милена: Татко!!!
Стефан: Тихо, нищо страшно. Може да е грешка. Но на майка ти ни дума.
Елица затвори очи, опитвайки се да се справи с емоциите. Историята с баба ѝ майка ѝ, преживяла инсулт преди половин година. Елица тогава почти полудя от притеснение, отслабна с десет килограма, не спеше нощем. А Стефан беше винаги до нея, подкрепяше я, успокояваше я.
А сега той самият… И мълчи, за да не я притеснява.
Звукът на отваряща се врата накара Елица да се сепне. Милена стоеше на прага, гледайки я изненадано.
Мамо? Какво правиш тук?
Почиствах, Елица бързо остави телефона, но беше късно. Милена видя отворения чат и лицето ѝ се промени.
Четеше ли моите съобщения? в гласа ѝ нямаше гняв, а страх.
Милена, Елица стана, усещайки как коленете ѝ треперят. Какво става с татко?
Дъщеря ѝ прегриза устна, отведе поглед. После тежко въздъхна и седна до майка си.
Татко ще ме убие.
Милена, Елица взе ръката ѝ. Моля те.
И Милена разказа. Как преди три месеца баща ѝ започна да се оплаква от болки в корема. Как издържа дълго, без да отиде при лекар. Как най-накрая даде анализи и получи лоши резултати. Подозрение за рак на панкреаса.
Не искаше да те притеснява, мамо, Милена говореше тихо, гледайки в пода. Каза, че първо ще изчака точен диагноз. А после… После му беше страшно да признае, че е мълчал толкова време.
Страшно? На него? Елица поклати глава, не вярвайки на ушите си. Стефан никога не се е страхувал от нищо.
Страхуваше се да не те натъжи, Милена вдигна очи. Видя как се тревожеше за баба ти. Каза, че не иска и ти да страдаш така заради него. Искаше да изчака резултатите от биопсията. Утре е.
Утре, повтори Елица. И той щеше да отиде сам?
Не, аз обещах да отида с него.
Елица стана, отиде до прозореца. Отвън беше обикновен пролетен ден слънчево, цъфтящи дървета, хора, бързащи по работата си. Обикновен ден, в който светът ѝ се преобърна.
Мамо, Милена я повика предпазливо. Много ли си ядосана?
На кого? Елица се обърна към нея. На теб? Защото пазеше тайната на баща си? Или на него? Защото не ми се довери, реши да се справи сам?
И на двама ви, сигурно, Милена наведе глава. Трябваше да ти кажем.
Трябваше, кимна Елица. А сега ми кажи в коя болница е биопсията утре? И в колко часа?
В онкологичния център на бул. Акад. Иван Гешов. В десет сутринта.
Добре, Елица решително кимна. А сега да приготвим нещо вкусно за вечеря. Татко сигурно ще е гладен.
Вечерта, когато Стефан се върна от работа, го посрещна сервирана маса и необичайно оживена жена.
Какъв е празникът? той се изненада, вдишвайки аромата на любимото си ястие.
Никакъв, Елица сложи салата на масата. Просто исках да зарадвам мъжа си.
Стефан я погледна подозрително, после прехвърли поглед към дъщеря си. Милена старателно избягваше погледа му.
Стана ли нещо? попита той, сядайки на масата. Всичко е наред, Стефане, каза Елица, поглеждайки го право в очите. Просто реших, че от утре нататък ще ядем заедно. Всеки ден.
Стефан замръзна с лъжицата в ръка.
И че ще ходим на лекар заедно, продължи тя тихо. Утре, в десет часа. В Гешов.
Той вдигна поглед към нея, после към Милена, която най-сетне го погледна с усмивка. Очите му се замъглиха.
Не трябваше да се пази, каза Елица и сложи ръка върху неговата. Аз съм тук. Винаги.
