Не те очаквахме каза дъщерята, отваряйки вратата в рождения ми ден.
Защо пак се намесваш в живота ми? гласът на Радослава звънтеше от негодувание. Мен ме трийсет и седем години, аз съм възрастна жена!
Да не би да се намесвам? Николина Иванова безпомощно разтвори ръце. Просто попитах защо се разделихте с Борис. Аз пък съм майка, мое е да се тревожа.
Точно заради това си майка, а не следовател Радослава обърна гръб към прозореца. Аз си имам собствен живот. И причини за решенията си.
Николина въздъхна, внимателно прибирайки незавършения шал в чантата. Пак не успя да намери общ език с дъщеря си. Сякаш между тях има стена и с всяка година тя расте.
Добре, няма да те питам повече каза тя примирително. Просто ми се струваше, че сте се разбирали добре…
Мамо! Радослава рязко се обърна. Да затворим темата, става ли? Не разваляй единствения ни семейен обяд за месеца.
Николина кимна и замълча. Тя вече рядко идваше при дъщеря си Радослава беше вечно заета, работа, приятели, фитнес, някакви курсове. За майка почти не оставаше време.
Когато напускаше апартамента на дъщеря си този вечер, Николина се чувстваше особено сама. Шестдесет години ще навърши след седмица, а няма с кого да ги отпразнува. Мъжът ѝ почина преди три години, приятелките се бяха разотишли, дъщеря ѝ беше забъркана в собствени дебри. Може би изобщо не си заслужава да празнува?
Но вкъщи, преравяйки стари снимки, тя попадна на една, когато малката Радка духаше свещичките на тортата. Очите ѝ искряха, бузите зачервени от радост. Николина тогава работеше като счетоводител, амалгамираше пари, но винаги си намираше начин да направи празник за рождения ден на дъщеря си с торта, подаръци, гости.
«А моят рожден ден е след седмица помисли си тя и дори дъщеря ми не го помни. Може би да ѝ напомня?»
Протегна ръка към телефона, но се спря. Не, няма да се набива. Ако Радослава е забравила, значи така трябва. В края на краищата, какво значение имат тези цифри петдесет и девет, шестдесет? Просто числа в календара.
Но мисълта не я оставяше. И след няколко дни Николина се осмели да се обади.
Здравей, мамо гласът на Радослава звучеше отдалечено, сякаш говореше докато прави нещо друго. Нещо станало?
Не, нищо Николина се заколеба. Просто исках да ти кажа, че в събота ми е рожден ден. Шестдесет години.
О, наистина ли? в гласа на дъщеря ѝ се зачу изненада. Напълно ми излезе от главата. Толкова съм заета с работата…
Нищо, няма проблем бързо отвърна Николина. Просто реших да ти напомня.
Съжалявам, мамо гласът на Радослава омекна. Наистина имам куп работа. Но ще се опитам да мина, дори за малко. Около пет, става ли?
Разбира се, Радко обрадва се Николина. Ще направя любимата ти баница със сирене.
Договорихме се. Извинявай, трябва да вървя, ще се обадим после.
Слагайки телефона, Николина усети прилив на енергия. Все пак не беше забравил рождения ѝ ден. Значи не всичко е изгубено между тях.
Съботата беше необичайно слънчева за април. Николина стана рано, почисти апартамента, направи баницата, успя дори да отиде на фризьор да се подстриже и да си направи прическа. В магазина купи бутилка добро вино, любимото сирене на Радослава, плодове. Искаше този вечер да бъде особен, топъл, може да помогне малко да се сближат отново.
Но в пет часа Радослава не дойде. Не дойде и в шест. Николина се обади, но телефонът на дъщеря ѝ беше недостъпен.
«Може би се е забавила в работата мислеше тя, нервно поглеждайки часовника. Или е попаднала в задръстване. В центъра е ужасно.»
В седем вечерта пак се опита да я потърси, и пак автоматичният глас ѝ каза, че абонатът е недостъпен. Николина започна да се тревожи сериозно. Ами ако нещо се е случило? Мислите ѝ рисуваха най-лошите сценарии катастрофа, крадци, внезапна болест… В осем телефонът най-сетне иззвъня. Беше Радослава.
Мамо, ужасно съжалявам прозвуча задъхан глас. Заседях на среща, после изгубих телефон в таксито. Нищо ми няма, всичко е наред.
Бях се уплашила прошепна Николина.
Ще дойда утре, обещавам. Всичко ще опитаме наново.
Добре, Радко каза тя тихо, гледайки баницата, която още топлинно стоеше на масата. Утре ще е друг ден.
