След като прегледа дъщеря си, Полина видя червени ивици от колан. Нещо се скъса в нея. Тя внимателно прибра децата настрана и се изправи.
Полина се влачеше към вкъщи неохотно. Есенното ветреце дърпаше полата на палтото ѝ, а оловните облаци като че ли притискаха раменете ѝ. Но не времето тежеше на младата жена. Неочакван гост беше се появил в дома им днес.
Следобед, по време на важна среща с клиент, Андрей ѝ се обади:
“Полина, не се сърди, но взех майка си от гарата. Липсваха ѝ внуците. Ще остане за няколко дни.”
Тези думи обзети Полина с лед. Свекърва ѝ, Валентина Петрова, беше истински трън в крака. За десет години брак, Полина така и не беше успяла да намери общ език с нея.
“Андрей, бяхме се съгласили,” каза тя, сдържайки дразнението си. “Трябваше да ме предупредиш предварително.”
“Съжалявам, скъпа. Тя се обади изведнъж и каза, че ѝ трябват някакви изследвания в областната болница. И че ще ни посети. Не можех да ѝ откажа.”
Полина въздъхна тежко. Разбира се, че не можеше. Андрей винаги беше твърде мек с майка си, въпреки всичките ѝ капризи.
“Добре, ще остана по-късно на работа. Трябва да приключа проекта до утре.”
“Не се притеснявай, майка ще нагледа децата. Донесе им подаръци, а аз трябва да отида при клиента спешноима проблем със софтуера.”
Така Полина отложи завръщането си колкото може повече. Пред нея беше непоносимата перспектива да прекара вечерта с жената, която веднъж ги беше изхвърлила под дъждатя и малкия Кирилобвинявайки я за всички грехове под небето.
Телефонът ѝ вибрира в джоба на палтото. Съобщение от Андрей:
“Още съм при клиента. Ще закъснея. Как си?”
Полина въздъхна и написа:
“Почти стигнах. Ще се оправя.”
Спомени от първите години на брака им преминаха през съзнанието ѝ. Тогава живееха в къщата на свекърва ѝголяма, но студена като сърцето на стопанката ѝ.
Шест години по-рано.
Младата Полина стоеше до печката, разбърквайки чорба. Горе, малкият Кириледва пет месецаплачеше. Тя избърса ръцете си в престилката и се приготви да се качи при сина си, когато Валентина Петрова влезе в кухнята.
“Не чу ли, че детето плаче?” изръмжа свекърва ѝ.
“Тъкмо щях да отида при него,” отвърна Полина спокойно.
“Винаги ‘тъкмо щеш’,” прогърмя Валентина. “И нищо не става. Моя Андрейка спял като ангелче на тази възраст. Сигурно гените ти се проявяват.”
Полина стисна зъби. Подобни забележки чуваше почти всеки ден.
Валентина надникна в тенджерата.
“И каква е тази каша? Андрей не яде такова нещо.”
“Това е любимата му чорба,” възрази Полина. “Той ме помоли да я сготвя.”
“Глупости. Аз съм майка му. Аз знам какво му харесва!”
Валентина грабна тенджерата и изсипа съдържанието ѝ в мивката. Сълзи бликнаха в очите на Полина.
“Защо направи това? Два часа готвех!”
“Не драматизирай. Иди при бебето, а аз ще сготвя истинска вечеря за сина си.”
Когато Андрей се прибра този вечер, майка му го посрещна в коридора:
“Синко, ще повярваш лижена ти нищо не направи цял ден! Бебето плачеше, а тя дори не отиде при него. Добре, че аз бях тук.”
Андрей погледна майка си уморено.
“Майко, сигурен съм, че Полина се грижи за Кирил.”
“Разбира се, че я защитаваш!” Валентина хвърли ръце. “Тя те е обвила около пръста си и ти се радваш. А аз вече нищо не знача за теб!”
С театрално въздишка тя излезе от стаята. Андрей погледна жена си извинително.
“Съжалявам, тя просто се тревожи”
“Андрей, тя изсипва храната, която готвя,” каза Полина тихо. “Казва на Кирил, че съм лоша майка. Непоносимо е.”
“Поиздръж още малко,” помоли той. “Скоро ще се изнесем, обещавам.”
Но седмиците се превърнаха в месеци, а нещата само се влошаваха.
Минаваща кола я изтръгна от мислите ѝ. Полина се стресна и забърза крачката. Почти беше стигнала.
Без да усети как е стигнала до входа, се втурна в асансьора и притисна челото си към стената.
“Всичко ще бъде наред,” прошепна. “Само няколко дни”
Когато вратите на асансьора се отвориха, Полина чу нещо, което замрази кръвта ѝотчаян детски плач. Беше гласът на Светлана.
Тя изтича към апартамента. Вратата беше отворена. В коридора лежеше разкъсана кукла, а по пода следи от боси крачета. Полина се втурна в стаята на децата. Светлана седеше в ъгъла, притисната към стената, с отметнато назад главенце и разширени от ужас очи. Ръкавчето на рокличката ѝ беше скъсано.
Мамо… прошепна тя, преди да се хвърли в обятията ѝ, трепереща като лист.
Полина я прегърна, докато погледът ѝ се спря на колана, оставен върху леглото. Същият кафяв колан, с който Валентина веднъж беше ударила Кирил, когато той без да иска ѝ счупи любимата ваза.
Чу стъпки зад себе си.
Какво става тук? чу се гласът на Андрей.
Полина се извърна бавно, с дъщеря си в прегръдките. Очите ѝ бяха сухи. Твърди.
Излез каза тя. Вземи майка си и излез. Сега.
Но… какво се е случило?
Тя удари Светлана. С колана. Гласът ѝ не трепна. И ако сега не си се застанил за нея, Андрей, няма да има следващ път. Никога повече.
