Ружа едва навърши шестнадесет, когато майка й умря. Баща й преди седем години замина в Пловдив да търси работа и оттогава не се върна без вести и без пари. П почти цялото село се включи в погребалните ритуали, всеки помогна, колкото можеше. Тетя Мария, кръстница на Ружа, често я посещаваше, давайки съвети за оцеляване. С натрудняване завърши училище и получи работа в пощата в съседното село.
Ружа момиче с характер, за което се казва кръв с мляко. Лицето й е кръгло, румяно, носът малко плосък, а очите сиви, блестящи. Дебела руса плитка пада до пояса.
Най-красивият младеж в селото бе Кольо. Откакто се завръща от армията преди две години, се върти между деветата, а и градските красавици, идващи през лятото, не го оставят без внимание. Той би могъл да бъде шофьор в големите градове или дори актьор в холивудски боевици, но не се притеснява да намери съпруга.
Една следобед тетя Мария го помоли да помогне на Ружа с поправка на оградата. Без мъжка сила в селото трудно се живее в градината се справя сама, но в дома не се справя. Кольо без много размишления се съгласи, дойде, погледна и започна да раздава заповеди: Донеси, бягай, дай и подай. Ружа без отказ изпълняваше, дори бузите й станаха още по-розови, а плитката ѝ минаваше от едната страна на тялото на другата. Когато умореше, Кольо я нахранише със смачкани шурпа и я напои с късътен чай. Тя го гледаше, как с бели, силни зъби отръща черен хляб.
Три дни Кольо работеше на оградата, а на четвърти се появи без повод за гости. Ружа му предложи вечеря, а той остана да пренощува. Оттогава често се появяваше, като излизаше преди зората, за да не бъде забелязан. В селото не се скрива нищо.
Ей, девойко, не се надявай да се ожениш с него ако се ожениш, ще се бориш с него. Когато слънцето порази, градските красавици ще дойдат, а ти ще гориш от ревност. Ти не ти трябва такъв мъж, му спъна тетя Мария. Младежката любов обаче не слуша старите съвети.
Скоро Ружа разбра, че е бременна. Първо си помисли, че е настинка или отрова. Слабост и гадене я преследваха, а след това, като удавка, я порази осъзнаването, че детето е от Кольо. Първоначално желаеше да отмъни, защото беше рано да стане майка, но после реши, че е по-добре няма да е сама. Майка й я отгледа, а бащата, който почти нищо не го подкрепяше, пиеше. Хората ще говорят, но ще се успокоят.
Пролетта я принуди да свали полуплъка и цялото селце забеляза издухващия се корем. Каква късметлия беда е това, качиха главите си. Николай, кмет на селото, влезе, за да разбере какво се случва.
Какво още правиш? Да раждаш. Не се тревожи, ще се погрижа за детето. Живей както живеех, каза той, докато се прибираше до печката. Червените искри на огъня блестяха в очите му.
Кольо се възхитяваше, но тръгна. Ружа реши сама. Лятото донесе градски красавици, а Кольо нямаше време за нея.
Ружа продължи да работи в градината, докато тетя Мария й помагаше да плете. С големия корем беше трудно да се навежда, но вдигаше по колибра вода от кладенеца. Селянските жени й пророчестват, че ще стане гигант.
Който Бог даде, се подиграваше Ружа.
Сред септември, сутринта, усети онемелваща болка, сякаш коректът й бе нарязан. Болката отмина, но се върна. Тичаше към тетя Мария, която веднага разбра от уплашеното ѝ изражение.
Какво? Още? Седни, ще дойда, викаше тя, изскачайки от къщата. Тичаше към Николай, където имаше товарен камион. Дачниците вече бяха тръгнали с колите си, а Николай, предната нощ, беше пил силно. Тетя Мария го изтласка, а Кольо, объркан, не знаеше къде е.
Десет километра до болницата! Ако отидем за лекар, преди да се върнем, ще ражда, викаше Николай. Как на камион? Ще се разкъсам по пътя, възрази жената. Тогава пътувай с нас, каза той твърдо.
Двама километра по разкъсана пътна настилка, като се избягват канави, стигнаха до асфалта. Тетя Мария седеше в камиона на чувал. Ружа се клатеше на седалката до нея, стискайки устата, за да не стони, докато задържаше корема. Николай, вече трезвен, надничаше към нея, като се мярка с ръце, изтъкави се от умора.
Успяха да стигнат до болницата, оставиха Ружа там и се върнаха. Тетя Мария цялото време критикуваше Кольо, защото той разбърка живота на девойката, оставяйки я без родители и с ново дете. Как ще се справи сама? питаше я.
Камерата още не беше стигнала до селото, а Ружа вече бе родила здраво момче. На следващото утро й донесоха храна за него. Тя се уплаши как да го задържи в ръце, как да го захрани. Гледаше малкото лице, покрито с червени черупки, стискаше устата от страх, но сърцето ѝ трептеше от радост.
Ще дойдат ли да те вземат? попита строгият доктор преди да я изпише. Ружа с глава откаже. Скоро, измърмори той и се оттегли. Медицинска сестра обвърза детето в болнична одеялка, казвайки: Филип ще те доведе до къщи, не с автобус, а с кола.
Ружа благодари, мина в коридора с глава надолу, червена от срам. Седеше в колата, държеше топлия пакет до сърцето си, тревожеше се как ще живеят. Декретът беше малък, почти като котка шепне, и тя съжали себе си за малкия, невинен син. Погледна към спящото лице и сърцето ѝ изпълни нежност, изтласквайки тъмните мисли.
Внезапно колата спря. Ружа се огледа към Филип мъдрият мъж на около петдесет години.
Какво се случи? попита той. Два дни вали, пътищата са превързани във водни басейни. Само камион или трактор може да мине. Още два километра и сме в селото. Ще успееш ли да стигнеш?, каза той, посочвайки огромната лужа, която приличаше на безкрайно езеро.
Ребенчето спеше в ръцете ѝ, но тя беше изтощена. Кой ще бъде богатир, мислеше си, докато крачеше по ръба на лужата. Краката й се забиват в калта, а ботушите се спъват. Един от тях се заплете, а другият се задържа в мръсотията. Тя се спря, обмисляйки какво да прави, но не можеше да остави детето без подкрепа. Тръгна напред с един ботуш.
Когато стигна до селото, започна да се стъмни, краката й бяха изтръпени от студа. Светлините в къщите още светеха, а тя влезе в къщата, където на стената стоеше детска люлка и кола, пълна с дрехи за малкия.
Николай, седнал до масата, спеше с глава на ръцете. Когато усети присъствието й, се събуди. Ружа, вчервена, с разрошена коса и мокра рокля, влезе с детето в ръце. Неговият подол беше намокрен, а краката му в калта. Той я грабна, взе бебето и го постави в люлката, отиде до печката, за да вземе котел с гореща вода, помогна й да се преоблече, измие краката ѝ.
Докато жената се обличаше, на масата вече стояха варена картоф, кебапчета и мляко. Малкото започна да плаче, а Ружа го грабна, села до масата и без срам започна да кърми.
Как ще го наречеш?, попита Николай с охрипнал глас. Серги, отвърна тя, вдигайки ясните очи. В тях се видяха тъга и любов, които разтрошаха сърцето на Николай.
Добро име. Утре ще го регистрираме и ще подпишем документите. Не е задължително, започна Ружа, гледайки как бебето смуче гърдата. Синът ми трябва баща, аз съм се напъхала. Не знам какъв съпруг ще имам, но не ще изоставя детето.
Тя кимна, без да вдигне глава. Две години по-късно им се роди дъщеря, наречена Надежда, в чест на майка си Ружа.
Не е важно какви грешки правиш в началото на живота най-важното е, че винаги можеш да ги поправиш.
