Виж къде се пръсваш, кокошко, бутна ме бившият съпруг в коридора на офиса, без да знае, че съм новата съпруга на неговия главен изпълнителен директор.
Рамото му беше същото кървавчаво и сухо, както преди пет години. В нозете се вмесих в ухото миризмата на евтин парфюм, смесена със пот и задушен цигарен дим.
Изтървах се, а тежката папка с документи за Виктор се плъзна от ръцете ми и глухо удари килима.
Огнян ме не разпозна. За него бях просто още една безлична колежка, пречка пред водата в кулера.
Той ме погледна от глава до пети, спря се на обувките ми и скръбно изкриви устните.
Събрахме всичко, пробурмя се той и без извинение продължи по коридора.
Аз стоях, гледайки му в гърба. Новата прическа, скъпи очила в тънка оправка и безупречен панталонкостюм, подбран от Виктор, бяха перфектната маска. Промених се. Той не. Същата клюка, същият торпедоход, същата аура на вечна недоволност и завист към цялото света.
Вътре изведнъж се охлади и нещо се скъса. Не от обида, а от дежаву, почти гадително, което ме клати в стомаха.
Това беше моментът, в който се спомних за старата кухня в апартамента, вечно покрита с дим, където се навивам в кърпа и слушам неговите поредни упреки.
Ръцете, които автоматично вдигнаха папката, се стиснаха до болка върху гладката кожа. Вдишах дълбоко, ухаех аромат на скъпа кожа и лек парфюм, а не задушеният мирис на миналото. Този аромат ме върна в настоящето. Изправих се, вдигнах глава и бавно тръгнах след него не за да му отговоря, а за да го наблюдавам.
Огнян се приближи до масата на Лилия, секретарката на моя съпруг, Виктор Костадинов. Положи се небрежно на щанда и погледна нейния монитор.
Лилия, слънчице, шефът тук? Трябва спешно да подпишеш доклада, иначе целият екип ще остане без бонус. Бюрокрацията ни поглъща.
Той й усмихна тази същата подигравателна усмивка, която бях виждала множество пъти усмивка, която се появява, когато му е нужно нещо от хора, които смята за по-низшестоящи. Лилия, мила, внимателна Лилия, вдигна очи към него.
Виктор Костадинов е зает. Той е в събрание.
Да, какво събрание в обедната почивка? продължи Огнян. Кажи му, че е Лавров. Той знае, че съм сериозен тип, няма да го притеснявам.
Застанах няколко крачки по-далеч, до стената с панорамни прозорци, от които се простираше градът. Моят град. Новият ми свят.
Огнян не ме забеляза. Беше твърде зает с дребната си игра. Дори не подозираше кой стои зад гърба му.
Не просто бивша съпруга, изгонена с един куфар, а новата съпруга на главния изпълнителен директор.
Жена, която с едно слово можеше да реши дали ще получи бонуса, или няма.
Гледах евтиния му костюм, износените обувки и начина, по който се опитва улеснено да погледне в очите на Лилия.
В мен не се появи дори капка съчувствие. Само студен, звънък интерес, като на изследовател, който разглежда неприятно насекомо под микроскоп.
Той се завъртя, за да тръгне, и нашите погледи се срещнаха. Този път не отведох очи. Гледах спокойно, леко вдигнала устна.
В очите му се мигна признаване, после изненада. Събра се, опитваше се да си спомни, но не успя.
Отмахна се, като от досадна муха, и се оттегли по коридора обратно към своя отдел, в своя малък свят, където все още се смяташе за господар на позицията.
Взех телефона.
Скъпи мой, казах, когато Виктор отговори. Имам малка молба относно един от твоите служители. Не, не е за освобождаване. Това би било твърде лесно.
На следващия ден в логистичния отдел за Огнян Лавров започна тих, личен ад.
Той, считан за найперспективен, бе прехвърлен в нов пилотен проект архивна проверка на пет години документи. Работа монотонна, изискваща пълна концентрация. Всичко, което Огнян мразеше и не можеше да прави.
Неговият преки шеф, възрастен и присъщен Петьо Станчев, получи от главния изпълнителен директор мъхеста, но строга заповед да провери Лавров на здравина, и се захвана с задачата с ентусиазъм.
Седях в кафето на етаж 12, когато чух две счетоводителки да шушукат.
Станчев отново разтърси Лавров пред всички. Постави грешен номер в товарителната, после му полага половин час лекция за пунктуацията в международните превози.
Той вече е луд, подхвърли една от тях. Крещи на всички, че го подкопават.
След седмица отново случайно се срещнах с него пред асансьора. Беше ужасно изглеждащ смръщен, ядосан, с червени очи от липса на сън.
Асансьорът пристигна. Вратите се отвориха. Влязох вътре, след което Огнян влезе зад мен.
Тези асансьори вечно се клатят, прошипи той в празнотата. Както и всичко в тази фирма. Работят само идиоти.
Натиснах бутона за етажа си.
Понякога проблемът не е в асансьора, шепнах тихо. А в пътника, който не знае къде трябва да отиде.
Той внезапно се обърна, в
