МАМА НЕ ИСКА ДА ОТИДЕ
Скорошно преживяхме тежка загуба умря сестра на жена ми. Тя беше безсъпруга, а след нея остана едва четиригодишната им дъщеря Ружа. Аз и съпругът ми, Кристиян Димитров, се заехме да я гледаме. Когато момичето разбра, че майка му вече не е сред живите, се затвори в себе си и спря да излиза от къщата. Отказваше да се мести, затова ние се преместихме в апартамента, където живееха с майка си в Пловдив. Надявахме се, че след погребението Ружа ще се съгласи да се премести при нас, но животът в този дом стана не поносим. По нощите се включваше и изключваше самопилната вода, същото се случваше и със светлината. Вратите скърцаха, подовете подвизваха като че някой безмълвно бяга от стая в стая. Опитах се да благославя жилището, но безполезно беше.
Една нощ, докато съпругът ми вече дълбоко спеше, чух шепот от стаята на Ружа. Хладната тръпка премина по гърба ми, но не събудих мъжа. Мъркаха лампите, тихо слязох до вратата и подслухах какво се случва. Чух само гласа на малкото ми дете.
Не искам да спя, искам да играя с Кали, прошепна тя, куклата й. Още малко и ще легна.
Отворих вратата и я намерих седнала в ъгъла зад гардероба, прегърнала куклата си, и ме гледаше със страх. Погледът й беше като на дете, което съмнява се в света, като че съм чужд.
Ружичке, с кого говореше? попитах аз.
С мама прошепна тя.
Мурашки пробягаха по гърба ми. Поставих я в леглото, прижих се до Кристиян и и двамата задрънихме. През следващата седмица Ружа продължи да разговаря с някой, а аз се опитвах да го отричам като стрес детето е загубило майка, в късмета и в глупостта си ще започне да говори сама с себе си. Апартаментът продължи да изтегля търпението ми.
Един следобед, докато готвях обяд, повиках Ружа няколко пъти да се нахрани, но тя викаше, че не иска. Храната никога не я привличаше, беше като камък в устата й. Майка й беше човек, който без да се облягат я принуждаваше да сяда за масата. Когато я извиках за десетия път, в къщата излязоха гръмки звуци и плач. Портих се в стаята и видях нещо нереално огромен гардероб се преобърна върху нея. За щастие, той не я стиса, само с едната си част се опря до леглото и остави пролука. Ружа се уплаши до сълзи и цялото денеше беше в истерия. Същата нощ чух я отново да плаче и да иска прошка. Погледнах я, тя се хвърли в прегръдките ми и се задържа здраво. Очите й се фиксираха в същия ъгъл, където сякаш стоеше някой.
Ружо, кой е там? попитах.
Майка прошепна тя.
Ружичке, кажи на мама, че я пускаш и че трябва да си тръгне.
Майка не иска да тръгне!
На четиридесетия ден след смъртта отидохме с Ружа до гроба, сложихме цветя, раздадохме хляб и сладки за паметта на покойницата. Всичко се успокои. Продадохме апартамента, взехме Ружа при нас в София и започнахме нов живот, а спомените от онзи късъчен дом останаха като шепот в стените.
