Скъпа моя, лейди! В заветната си писмена ръка само ти фигурираш. Дъщеря ми осигурих всичко, от което се нуждае. Нищо не ще ти се пречи, каза Георги Петров, целувайки ми ръката и показвайки подписаното завещание.
Слушах тези думи с топлина. Уважението ми към стария мъж растеше, защото не ми бяха нужни брачни договори или застраховки. Надявах се на чест и добродетел но се оказа погрешно предположение
Запознах се с Георги чрез писмена кореспонденция в интернет. Жадях да се омъжа за чужденец. Проживах в София, бях на пенсия. Съученик, съвременник, бе почти невъзможен избор. А дали да се грижи за възрастен дядо? Умът ми отказваше. На чужбина старите мъже се радват на живот, пътуват, смеят се като млади.
Георги бе навършил седемдесет и шест години, аз петдесет и пет. Бях съвременница на неговата дъщеря Райна. Писмата ни продължиха цялата година. Стилизирахме се, сближихме характерите си.
Бързо се пренесох към Кавала, където ме посрещна внушителен, стегнат мъж с в ръка скромен букет от не толкова свежи рози. Исках да се обръна и да се завъртя към родината, но спектакълът едва започваше. Розите, уморени и без аромат, се появиха пред мен, като мъртви сенки.
Георги ме сложи в кола и ме отведе до голямото си къщище. Очакваше ни скромна вечеря за двама. Помолих за ваза за съкрушените рози. Той ми подаде чашка с вода, и щом вкарах цветята, розовите листенца се разпаднаха като сняг под лятна слънце знаме от друг свят.
Разбрахме, че любовта между нас е безсмислица. Аз търсех финансово прибиране, той приятелка, която да се грижи за него. Две старически самотни души се събраха в споразумение.
Георги обеща да ме направи наследничка на всичкото си имущество, щом напусне този свят. Както се оказа, обещаното не е същото като изпълнението.
Скоро се венча с мен. Станах госпожа Костова. Сватбата беше скромна: присъстваха дъщерята му с мъжа и тримата им деца, както и една позната двойка. Бях третата му съпруга. Първият му брак донесе две близнаци Силвия и Райна. Георги бе категорично против деца, мечтаеше за саморазвитие и пътувания, но съпругата му, въпреки неговите желания, им даде два момчета. Той ги обичаше, но не прости съпротивата ѝ.
Когато дъщерите навършиха осемнадесет, Георги демонстративно напусна семейството. Съпругата му не преживя загубата, след две години умря в сън. Остави триетажна къща в София, вила в Банско, три коли и бизнес, прехвърлен на Силвия.
Той намери стара жена Мария, също без желание за потомци, по-стара от него с седем години. Всичко вървеше гладки, докато старата му съпруга не се разболя. Георги се грижеше с нежност: масажираше, хранише, сменяше памперси до последния ѝ дъх.
Скоро настъпи нова трагедия Силвия изчезна при необясними обстоятелства, открита на пътна периферия. Убийцата никога не беше открита.
Окончателно самотен, Георги падна в депресия. Дъщеря Райна не го посети нито веднъж. След малко се възстанови от скръбта и реши да се ожени отново. Интернет и сайт за запознанства го отведоха при мен моя французин, но в нашата българска сънливост Пиер Дюбер, който се появи в парка с куче на име Бобо.
Започна съвместният ни живот. Всички финанси бяха в ръцете на Георги. Той изглеждаше като скъперник: раздаваше само най-малкото за храна, проверваше всяка разписка, искаше писмен отчет за всяка покупка. Когато поисквах за кламери, за червило, той се изкръщи, как да е ял цял лимон. Въпреки това всяка година пътувахме круизи, екскурзии мечтата му за открития.
Бях милостива към него, съчувствах, уважавах възрастта му. Научих се да приготвям любимите му ястия, пазех здравето му, оставах до него във всяка радост и мъка.
Но мракът се насочи: претърпя инсулт. Спешната помощ го вдигна в реанимацията. Точно тогава се обади дъщеря му. Тя се появи не пред баща си, а пред мен:
Светла, донесох завещанието на баща ти. Чети: Всичното имущество оставям на дъщеря ми. На съпругата сума, която дъщеря ще определи за достойно живеене.
Това означаваше, че Георги тайно пренаписа завещанието в полза на дъщеря. Той винаги се чувстваше виновен пред тях, смяташе, че е отговорен за смъртта на Силвия.
Райна никога не се появи при нас, не познавате едните му трима внуци.
Шест месеца прекарах в болницата, кърмеха със лъжица, гушех ръката му, говорех с него. Той вече не разпознаваше никого, живееше в свой свят. Не се съмнявах в спора с предприемчивата му дъщеря, защото тя никога не дойде. На 82-годишна възраст, той замина.
На прага на къщата, където живеех с него, се появи Райна:
Е, Светла, този дом ще трябва да напуснеш, колкото се може по-скоро. Ще ти дам пари, с които да наемеш скромна стая. После ще получиш социално жилище. На мое място бих се върнала в родината. Какво ти остава тук? Нищо.
Виждах себе си изхвърлена, трепереща от студ и глад, на улицата.
Не ми давай съвети, Райна. Още се справям с дядо след смъртта му. Да се видим по-късно, отговорих, изгубена.
След половин година адвокатите ми казаха, че съдебната борба е без шанс, а разходите непосилни. Дори ако получа половината от наследството, преработеното завещание го отрича.
Все още живях в къщата на Георги, а това раздразняваше Райна:
Измий се оттук, Светла. Не само, че присвояш стария ми баща, но и ни се наложи да ти дадем наследство!
Тогава ми се появи спасителна идея. Изварах от бюрото първото завещание:
Райна, ето оригиналното завещание, където всичко е мое. Мога да докажа в съд, че баща ти, в деменция, не е разбирал какво прави, когато пренаписа завещанието. Може би под пушек на пистолет е написал това.
Райна замълча и се замисли.
Оттогава живях скромно в евтино жилище в квартал на Варна, карах колата на Георги, издържах се от малки парички, които вкрая изцедих от Райна.
В момента съм омъжена за Пиер. Той ме забеляза в парка, където всяка сутрин бягах с Бобо. Исках да бъда във форма, в приличие.
И все така продължавам в странния, безкраен сън, където истината се спъва в сенките на лева и стъпките на старите къщи.
