От първия момент, в който Мирада прекрачи прага на нашия дом в София, я одухтихме. Пуловата й блуза беше безвкусна, но ръцете й се разминаваха от майчините пръстите й по-къси и по-дебели, изчупени като каменни плочки. Тя ги стисна в клупа, а краката й бяха по-слабо изградени, а стъпалата по-дълги от нашите.
Седяхме с брат ми Валери на седем години, аз бях девет и му хвърляхме електрически удари с поглед. Тя е Дълга Миля, а не Мила, която ни е навлязла! викахме. Тате, който седеше в ъгъла, изхвърчи: Поведете се приличнo! Какво ви е писнало, малчугани?
Колко дълго ще остане при нас? запита Валери, докато глътна лакомство. Детето можеше да говори каквото искаше.
Винаги, отговори татко, а в гласа му се чу притеснение. Ако се ядоса, ще ни е трудно. По-добре да не го дразним.
След един час Мирада реши да тръгне. Сложи обувките си и, докато излизаше, Валери се опита да й направи подножка. Тя почти се удари в стълбата. Тате се вмъкна: Какво се случи?
Подхвана се за чуждата обувка, измисли тя, без да гледа Валери.
Всичко е готово. Ще подредя!, обеща той, като че ли беше готов да спаси света.
Тогава ние разбрахме той я обича. Не успяхме да я извадим от живота си, колкото и да се опитвахме.
Един ден, докато Мирада беше сама у дома без татко, тя ни изненада със студен глас:
Вашата майка е умряла. Съжалявайте, но тя седи на небото и ни наблюдава. Не й се харесва поведението ви. Тя разбира, че вие се държите така от злоба, защото искате да защитите спомените й.
Стеналото в нашите сърца се вдигна.
Валери, Кристина, вие сте добри деца! Не е нужно да пазите спомена за майка като игла в бодила. Доброто се мери с действия, а не с болка. Тяхната реч сломи нашата желязна готовност за безпътище.
Един ден помогнах на Мирада да разнесе покупките от пазара. Тя ме погали по гърба и подцени пръстите, които не бяха майчини, но усетих топлината на одобрение. Валери се завиждаше.
Тя почисти чашите от рафта, хвали се с това пред татко, който се усмихна от радост. Нейната различност не ни позволяваше да се отпуснем, но скоро започнахме да я приемаме като част от душата си.
Годината мина, а ние почти забравихме какви бяха животите ни без нея. С един случай се влюбихме в Мирада безразсъдно, като татко.
В седми клас Валери имаше трудности. Едно дете, Ванко Храмцов, едно съкровено съперничество, го тормози. Храмцов бил същият ръст, но по-нахален. Семейството му беше стабилно, баща му говореше открито: Бъди мъж, удряй, не чакай да те надвитат. Този мъж избра Валери за своя мишка.
Ванко нападна Валери с ръце и лакти, докато минаваха покрай, ударявайки му рамото. Събрах информация от Валери, когато видях синини по рамо. Не знаехме, че зад вратата стоеше Мирада и слушаше.
Валери ме молеше да не казвам нищо на татко, иначе ще стане по-лошо. Той искаше и аз да не се намесвам, защото Папа можеше да се сблъска с бащата на Храмцов пътят към затвора беше къс.
Следващият ден беше петък. Мирада се представи, че отива в магазина, но вместо това заведе ни в училището, за да ни покаже Храмцов. Покажи му, гадине!, изрече тя.
По време на час по български език, Мирада влезе в класната стая с фризура и лак за нокти, и с глас, мек като мед, повика Ванко да излезе. Учителката се съгласи, без да подозира.
Той излезе и Мирада го хвана за гърдите, издигна го от земята и изрече:
Какво искаш от сина ми?
От какъв син? изплаши се той.
От Валери Рябинов! заяви тя.
Нищо… проговори той.
Искам нищо! Ако се осмелиш дори да ме погледнеш погрешно, ще те изкопая, гадине!
Той викна: Тлъсти, пусни ме! и се опитваше да избяга, но Мирада го задържа, обещавайки да изпрати бащата му в затвора за малолетни престъпления. Храмцов тръгна обратно в кабинета, изплашен, и никога повече не се осмели да гледа Валери в очите.
Мирада ни молеше да не разказваме на татко, но ние разкрихме всичко. Той беше възхитен.
Това беше моментът, в който Мирада ме заведе по правия път. На шестнадесет години се влюби в мъж, който пиеше вино и свиреше на пиано. Не забелязвах очевидното той ме обяви за муза, а аз се разтапях в ръцете му като свещ.
Майка ми го попита: Той понякога се успокоява ли и как ще се издържаме финансово? Той обеща да се грижи, но нашият скромен едностаен апартамент не щеше да стигне за сериозни планове.
Той беше пет години по-млад от Мирада, а аз двадесет и пет години по-стара. Тя не се съобразяваше с разликата. Не ще разказвам отговорите му, но никога не се срамувах пред майка си, особено след като тя ми каза: Мислех, че ще бъда по-умна.
Тази любовна история завърши по грубо и нелепо, но не стигна до затвора Мирада навлезе навреме.
Днес, след години, Валери и аз имаме семейства, вкоренени в ценности: любов, уважение, състрадание, ако близките ни грешат. Тези принципи ни вложи Мирада.
Няма жена, която да ни даде повече от това, което тя направи за нас. Татко е щастлив, грижлив и обичан.
Най-скоро Мирада загуби съпруга си, а преди това синът им умря по вина на мъжа. Тя не успя да му прости.
Вярваме, че успяхме да облекчим болката й. Нейната роля в възпитанието ни никога не беше подценявана. Винаги се събира цялото семейство около нея не знаем какви чорапи да й сложим, но я ценим и пазим.
Истинските майки, дори пред пречки като злобни крака, никога не се спъват.







