Минал почти година, откато Милена се завърна в родното си село от София след развода с мъжа си. Тогава, връщайки се у дома, си мислеше:
“Следват въпроси и разпити – как, защо, къде е мъжът?”
И точно така стана. Срещаше познати, и първият им въпрос винаги бяха причините за завръщането ѝ, а после вече питаха за Миленин съпруг Борис.
След завършването на гимназията, Милена и Борис завървяха към столицата – тя в медицинския университет, той в техническия. И двамата бяха приети, радостта беше безкрайна.
С Борис бяха заедно още от десети клас. За тях всички казваха:
“Красиви са, сърцата на едно биение.”
Бяха един за друг – разбираха се без думи. В училище всички знаеха, че чувствата им са истински. Макар и в различни университети, винаги се намираха, връзката устояваше, и накрая, през петия курс, се ожениха. Наемаха апартамент, Борис вече работеше – поне така се казваше. Пари винаги липсваха.
Три години след дипломирането, Милена реши, че е време за дете.
“Бори, мисля, че време е да станем родители. И двамата работим, стабилни сме, заплатите са добри.”
“Твърде рано е за деца. Нямаме собствено жилище, ще се лутаме по наеми с бебе?”
“В София апартамент не се купува лесно – трябват пари. Ще работим още десет години за жилище, а тогава ще е късно да раждам,” настояваше тя.
“Казах не. Не ни трябва дете. Всъщност, изобщо не понасям деца. Мразя когато пищят, крещят, реват,” отвърна той рязко.
“Какво? Казваш, че никога няма да имаме деца?” изненадана попита тя.
“Точно това казвам…”
Милена беше шокирана. Не можеше да проумее:
“Как така? Каква е семейството без деца? Бори сам е от голямо семейство, четири деца имат родителите му,” мислеше цялата вечер.
От този ден между тях премина черна котка. Милена категорично не беше съгласна, а Борис остана непреклонен. Решителният разговор дойде пет години по-късно.
“Милена, казах ти – не понасям деца,” озлобено повтори той. “Ако искаш дете – раждай, но ще го отглеждаш сама. Ясно ли ти е?”
Тя не разбираше кога Борис се промени. Винаги беше спокоен, приятелски настроен, а сега – злобен и груб. Милена разбра: любовта между тях беше свършила.
“Разбрах,” отговори тя хладно. “Разбрах и че повече не вървим по един път.”
“Най-после схвана,” усмихна се той язвително.
На следващия ден тя подаде оставка и се върна при родителите си. Въпроси бяха безброй, но тя подаде молба за развод и сега беше свободна жена – детски лекар в местната амбулатория. Свикна бързо, защото се бе завърнала у дома – всичко беше познато, всичко свое, а хората – много по-искрени.
Само бившата ѝ съученичка Радка я засече с язвително:
“Не ти стигна силата да останеш в столицата, а Бори не те задържа. Знаех си. Аз щях да съм щастлива с него – ти му пречеше още в училище. Взе ми го, а сега – нито за теб, нито за мен…” Милена не отвърна и мина покрай нея.
Живееше в къщата на родителите си – баща ѝ дострои втори етаж, направи пристройка. Сега имаха много място. Настаниха я на втория етаж с изглед към реката.
“Каква красот
