Здрасти, приятелю! Чуй какво ми се случи в Рила миналата седмица.
Иван Петров вървеше из планинската гора вече няколко часа. Обожаваше тези разходки тишината, мириса на смърчовите иглички, свежият въздух, птичките, които щуршат навсякъде. Всичко беше спокойно, докато зад гърба му се чу резки треск на сухи клони.
Той се обърна и замръзна. От дърветата се изпариха вълци поне осем броя. Сиви сенки се плъзгаха безшумно из подпаданата листа и се приближаваха. Първо мисли, че просто минават, но после видя, че се движат право към него.
Сърцето му охлади. Иван се лови за най-близкото дъбово стъбло. Раницата изплъзна от раменете, падна в тревата, а той, хванал се за кората, започна да се дърпа нагоре, усещайки как ръцете му треперят.
Вълците обградиха дървото и издадоха глухо ревящо омущение, което се превърна в страховит хор. Една от зверските уста хапна ботуша му и го повлече надолу. Иван вика, се освобождава, но едва се задържа. Ударите на сърцето му звучаха като барабан, готов да изскочи навън.
Той знаеше, че няма да издържи дълго. Телефонът му остана в раницата, а помощта на десетки километри. И изведнъж от дълбините на гората се чу звук, който стегна космите по тила му. Дълбоко, мрачно ръмжене не вълчи, а по-силно, сякаш самата земя говори.
Вълците се спряха, ушите им се навъха, тялото им се напрегна. Още миг и от сенките се появи огромна фигура. На поляната се появи мечок.
Той вървеше бавно, уверен, а всеки крак му отекваше като гърч в гърдите. Спря близо до групата и изрева. Ревът му беше толкова силен, че листата задрепаха, а птиците избягнаха клоните. Вълците се треснаха, един се притисна, друг се оттегли, и след няколко секунди цялото стадо се разтвори в гората, сякаш никога не е било.
Мечокът остана сам. Погледна нагоре точно към Иван. Очите му бяха тежки, но не злобни. За няколко секунди те се гледаха, без да говорят. После животното тихо подскача, се обърна и се потъна в дебрите, изчезвайки между дръвтите.
Иван остана на клон, без да може да се движи. Спасен беше от смъртта само защото друг хищник се появи навреме. Когато страхът започна да отстъпва, той се спусна надолу, вдигна раницата и се вгледа в посоката, където мечокът изчезна.
Благодаря, прошепна той.
Гората мълчеше, само вятърът леха листата и далеч се чуваше глухо клюкане на бухал.
Оттогава Иван често се връща в Рила, оставя на поляната парче хляб и малко мед. И всеки път, когато смътната мъгла се спуска над земята, му се струва, че зад дърветата го наблюдават топли, разумни очи. Може би е само съвпадение. А може в тази гора наистина някой го пази.
