Сънувах, че карам колата си през топъл и спокоен ден, а до мен, на седалката, дремеше моето куче. Беше обикновен миг, пътят през селата край Пловдив месеше се пред нас, а аз мислех за вечерта и чашата ракия на масата в двора.
Но изведнъж нещо се промени. Кучето ми, Балкан, изведнъж се изправи, ушите му се изостриха, а очите се впиха напред с див напрегнат поглед. Залая. Не както обикновено не радостно, не за игра. Лайтът му беше рязък, тревожен, сякаш викаше: “Спри! Виж!”
Опитах да го успокоя, ръката ми се опита да милва козината му, но той не спираше. Гласът му ставаше все по-яростен, а погледът му беше уплашено втренчен в пътя. И тогава и аз усетих нещо не е наред.
Погледнах напред и сърцето ми спря. Преди нас, където трябваше да е мостът над река Марица, се простираше пустота. Изчезнал беше. Останала беше само пропаст, а в дълбината разбити коли, дим, стъклени късове, сякаш някой беше откъснал част от света.
Натиснах спирачките до дупка, гумите заскърцаха, колата се залюля, но спряхме на ръба. Рамка в рамка сантиметри от смъртта.
Очите ми не можеха да повярват. Всяка част от мен трепереше. А Балкан, вече тих, гледаше ме с очи, които казваха: “Разбра ли сега?”
Около нас вече виеха сирени, хората крещеха, някой плачеше. Аз стоях мълчалив, с ръка върху главата на кучето си. В този свят, където мостовете се сриват без предупреждение, кучетата са тези, които чуват сриването още преди да се случи.
Пътувах с кучето си в колата, когато изведнъж то погледна към пътя и започна яростно и упорито да лае: видях какво предизвика паниката му и ужасен спрях автомобила
