От баба ми остана стара къща насред гората: исках да отида да я видя, но майка ми забраняваше, а после разбрах защо.
Когато бях дете, почти нямахме контакт с баба ми по майчина линия. Оставаха само някакви мътни спомени няколко години общуване, и толкова. После всичко прекъсна.
Не знаех защо. Тогава бях твърде малка, за да разбирам, а по-късно, когато питах майка ми, тя само ме отстраняваше.
С времето свикнах, приех го. Но скоро дойде новината: баба ми почина. Не мога да кажа, че ме боли или ме е тъжно защото почти не я помнех. Но едно ме изненада: оказа се, че ми е оставила в наследство къщата си в селото.
Любопитството надделя над безразличието. Исках поне да видя къщата, да разбера каква е, и може би после да я продам. Но когато споменах това на майка ми, тя изпусна тревожно:
Не ходи там, моля те.
Защо, мамо? Какво има?
Не искам да отиваш.
Мамо, какво криеш?
Нищо
Лъжеш! Защо не общуваше с баба ми? Защо не ми разказваш нищо?
Просто не ходи там Ще съжаляваш. Повече не мога да кажа.
Думите ѝ само подкладиха любопитството ми. Разбрах, че трябва да отида. Твърде много тайни имаше в това семейство.
Когато стигнах до адреса, къщата беше насред гора. Стара, тухлена, с овехтяла веранда, изглеждаше съвсем обикновено. Дори уютно. Приближих се, наведох се ключът беше под седящото покривче.
Вкарах го в ключалката, бавно го завъртях и отворих вратата. Стъпих вътре и замръзнах от ужас.
Сега разбрах защо майка ми толкова се страхуваше от това място
Оглеждах стаите, когато внезапно погледът ми спря на стената. Там висеше стара снимка в рамка. Приближих се и изтръпнах. На фотографията бяха майка ми, баща ми аз още мъничка, на три години и още едно момче. На около десет години.
Замръзнах, вглеждайки се в лицето му. Кой е той? Защо никога не съм го виждала? В гърдите ми стана студено. Тук се случваше нещо. Лъжаха ме.
С треперещи ръках набрах майка си.
Мамо кой е това момче на снимката?
На другия край на телефона се носеше дълго мълчание. Вече мислех, че няма да отговори, когато изведнъж чух нейния плач.
Не трябваше да виждаш това прошепна тя. Имаше по-голям брат.
Останах като вкопчена, не вярвайки на ушите си.
Брат?..
И майка ми най-накрая разказа истината. Когато, преди много години, ние всички отидохме при баба ми в селото. На мен ми бяха три години, а на брат ми десет.
Играехме си в двора, баба готвеше обяд. Брат ми се качи на дърво не прецени силите си, падна и удря така, че си счупи гръбнака. Не успяха да го спасят.
Оттогава майка ми не можеше да прости на баба, обвиняваше я за всичко. Отдалечи се завинаги и забрани да виждам баба си, страхувайки се, че спомените и сенките от миналото ще ме наранят.
Стоях в къщата, стискайки телефона, а пред очите ми все още стоеше онова момче от снимката. Брат ми, за който научих едва сега
