Две години в тишина: Тя изтри мен от живота си, докато наближавам 70…

Две години в мълчание: тя ме изтри от живота си, а аз се приближавам към 70
Изминаха две години и дъщеря ми не ме е докоснала с едно писмо. Тя ме премахна от своето съществуване. А аз съм почти на седемдесет
В квартала всеки познава съседката ми, Маргарет Уилкинс. На 68 години живее сама. Понякога спонтанно ми се спирам с малко нещо за чай просто от добросъседски чувства. Тя е учтива, изисканa, винаги усмихната и обожава да разказва за пътуванията с покойния си съпруг. За семейството говори рядко. Преди празниците, когато я посетих с традиционните късчета месни пайове, ме изненада с признание, което за първи път чувам и което все още ми изпраща студена тръпка по гърба.
Тази вечер Маргарет не беше себе си. Обикновено е живописна, но сяко седна тихо, без да гледа нищо пред себе си. Не я притисках направих чай, поставих курабийки и се настаних до нея в мълчание. За дълъг миг не каза нищо, като се бореше със собствените си чувства. След това изнесе дребен, нервен вдиш.
От две години ни едно обаждане, нито картичка, дори и съобщение. Опитах се да я позвъня номерът вече не съществува. Дори адресът й вече не знам.
Пауза, очите й се изгубиха в далеч. После, както се спусна водопад, думите се изляха.
Бяхме щастливо семейство. С Джофри се оженихме млади, но не се втурнахме към децата искахме първо време за себе си. Работата му ни водеше навсякъде. Смяхме се без спиране, обичахме дома си, го изграждахме заедно. Той сам построи нашето гнездо просторен тристаен в центъра на Манчестър. Гордостта и радостта му.
Когато се роди нашата дъщеря, Шарлот, Джофри светеше. Тя го носеше навсякъде, четеше му приказки, прекара всеки свободен миг с него. Гледайки ги, се чувствах най-щастливата жена на света. Но преди десет години Джофри замря. Дълга болест погълна спестяванията ни и след това мълчание. Празнина, като да е изрязана част от сърцето ми.
След смъртта на баща й, Шарлот се отдалечи. Нае апартамент, искаше независимост. Не се съпротивлях вече беше възрастна. Тя ме посещаваше, разговаряхме, всичко беше нормално. Две години назад тя се появи и обяви, че ще вземе ипотека, за да купи собствено жилище.
Аз въздъхнах и ѝ обясних, че не мога да й помогна. Тези малки спестявания, които имахме, отидоха за грижата за Джофри. Пенсията ми едва покрива сметките и лекарствата. Тя предложи да продаде къщата. Бихме могли да ти осигурим малък апартамент в предградията, каза, а останалото да покрие депозит за теб.
Не можех. Не беше въпрос на пари беше въпрос на спомени. Тези стени, всеки ъгъл Джофри ги построи. Целият ми живот е тук. Как можех да я лиша от това? Тя викаше, че баща й направи всичко за *нея*, че къщата ще й принадлежи някога, че съм егоистична. Опитах се да обясня, че искам само да се върне някой ден и да ни помни но тя не слушаше.
Тогава тя удари вратата. Оттогава нищо нито обаждания, нито посещения, дори на Коледа. По-късно общ приятел спомена, че Шарлот е взела ипотеката, работи без почивка две работи, без личен живот. Няма партньор, няма деца. Дори приятелят й не я е виждал от месеци.
Аз? Само чакам. Всеки ден поглеждам към телефона, в надежда, че ще звънне. Никога не звънне. Дори не мога да я намеря номерът вероятно е сменен. Тя не иска да ме види, не иска да ме чуе. Счита, че я предаде онзи ден. Аз ще навърша 70 скоро. Не знам колко вечери ще прекарам до този прозорец в очакване. Или какво съм направила, че я нараних толкова силно.