Моят закъснял съпруг За първи път се ожених на петдесет и пет Първият ни брак бе преди пет години, а сега имам шестдесет, а той шестдесет и пет. Не е чудно в нашето време всичко е възможно. Каквото и да е, това е първият ми брак и за него също.
Представете си: никога не съм планирала да се оженим. Още преди да навърша двадесет, ме изостави младежът, когото обичах с цялото си сърце Славо. Той си тръгна, когато бях на петия месец от бременността. Първоначално, о, Господи, исках да се откажа от живота. Но събрах се в кулак, заклетa съм: никога няма да се оженим. Не исках друг негодник, който изчезва при първа възможност.
Така и продължих. Дъщеря ми порасна, се ожени, имахме внуци, а аз, като упорит осел, тласках самотния си живот. Мъже се опитваха да ме запознаят и то в голямо количество! Но характерът ми е такъв: ако реша нещо, не отклонявам пътя. Самотата ме изкриви, направи ме по-груба, понежна от жената, която някога бях.
Съдбата обаче е играчка. Искам да разкажа как един мъж успя да ме заведе под венец
Когато се пенсионирах, като повечето пенсионери, се захванах с градината. От баща ми наследих малка къща с парцел в село близо до Враца. До него стигах с влак. Пътуването отнемаше малко повече от час, затова винаги взимах списък с кръстословици времето минаваше бързо.
Един ден на спирка се качиха в купето мъж и жена очевидно двойка и малък, късъглед старец. Първо мълчаха. После чух как жената, с робка глас, прошепна:
Славо, да отидем ли при децата да ги помагаме? Ти си баща
Но гласът й се заглуши от гърчов крик на мъжа:
Какво, глупачо?! Да се пея пред тези идиоти?!
След това последва вълшебно обесърчаване към съпругата и децата. Аз непреднамерено вдигнах очи и замрях. Това беше Славо същият, който ме остави бременна. Почти същият, само лицето му бе изтъкано в бръчки и гняв. Груб, както преди. Славо не ме разпозна, но забеляза погледа ми и извика:
Какво ти гледаш? Обърни се, иначе ще ти удрям в окото!
Замрях, цялото ми тяло се вле, но изведнъж се случи неочакваното. Малкият мъж отпред се изправи решително и се постави между мен и Славо:
Ако не спреш да присмееш жените, ще се справиш с мен. Човек, който се държи така с жени, не е мъж, а подонък. Ще те завия в агнежка рога!
Страхът ме охлузи Славо можеше просто да го смачка. Той се сви, сви рамене и пробурмота нещо. Тогава разбрах: пред мен не беше герой, а обикновен боязлив, който вдига глас само срещу жени. А аз, през него цял живот съм се разрушавала! Сълзите се натрупаха в очите. Всичко се прелисти като филм на бързото въртене тридесет години в няколко минути.
След две спирки Славо и съпругата му слезоха, а аз заплаках. Празно и горчиво беше в душата.
Дори сълзите не омразят вашето прекрасно лице, каза с усмивка мойте спасител. Сега той не изглеждаше малък. Пред мен стоеше истински мъж. Казваше се Федо Борисов, бивш войник.
Така се запознахме и изведнъж усетих, че за първи път от дълги години искам да се оженя. Искам да бъда обичана жена.
И се случи.
С Федо сме много щастливи. Животът, както се оказа, мъдро подрежда всичко на правилните места. Не е важно колко години имаш. Дори в есента на живота може да се появи любов и да донесе истинско щастие.
