Фотография от миналото
Гергана Петрова внимателно разпъна на масата кутията с стари снимки, вдигна една и замръза. На пожълтяла фотка тя, млада, в леко лятно рокля, до нея висок мъж с добродушна усмивка. Михаил Димитров.
Колко години? Четиридесет? Повече? Премина пръста си по лицето му, сякаш искаше да изтрие времето, но образът остана същият замръзнал, като спомен.
Баба, а това е кой? попита внучката Елинка, десетгодишна, пробирайки се през рамо. Любопитните й пръсти вече се протягат към снимката.
Това един стар познат, Гергана леко отдръпна ръката на момичето. Хайде по-добре да погледнем тези тук.
Но Елинка не отстъпи.
Защо той е с теб на снимката? Бяхте приятели?
Гергана въздъхна.
Да, приятеляхме се. Още от онзи ден.
Къде е сега?
Не знам, отговори откровено.
И наистина не знаеше. Последен път ги виждаха в същия парк, където бе направена снимката в парка Гара в София. Тогава той шепна, че тръгва за работа за кратко. А после започна историята, от която Гергана понякога се събуждаше нощем, като от шок.
Той ти харесваше? седна Елинка до нея, събирайки краката.
Харесваше, призна бабата.
А той те обичаше?
Гергана се замисли.
Мисля, че да. Но
Но какво?
Животът понякога се завива така, че любовта не е достатъчна.
Елинка се намръщи, явно не разбира, а Гергана не се захвана да обяснява. Как да разкажеш на дете за писма, които пристигат твърде късно? За влакове, където бягаш, а те вече са минали?
Би ли искала отново да го видиш? натискаше внучката.
Гергана се усмихна.
Не, мила. Някои неща е по-добре да останат в миналото.
Тя внимателно върна снимката в кутията, но Елинка изскочи.
Баба, а да го намерим!
Какво?
Ето! момичето се натича с телефона, който Гергана с мъка понеже не обичаше. Можем да го търсим в социалните мрежи! Как се казва?
Елинка, спри
Михаил, нали? А фамилия?
Елинка, спри!
Но вече беше късно. Дете вече листа страници, а Гергана с ужас осъзна, че дъното ѝ тайно иска това. Тя изрече фамилията му.
Иска ли тя да види сивите му коси? Да чуе гласа му? Да разбере дали помни онзи парк?
Ой! вдигна внучката. Баба, гледай!
Гергана затвори очи, но все пак гледа.
На екрана се появи мъж сиво, със бръчки около очите, но усмивката същата.
Той ли е? попита Елинка.
Баба мълчеше. Сърцето ѝ биеше като в дванайсет.
Баба?
Да, прошепна тя. Той е той.
Елинка се усмихна победително.
Да му пишем?
Гергана бавно поклати глава.
Не.
Защо не?!
Елинка не се предаваше.
Хайде, бабо! дърпа ръка към ръка. Открихме го! Пишем: Здравейте, вие случайно не сте онзи Михаил, който
Не, твърдо каза Гергана, но гласът ѝ трепнеше.
Защо? Ти казваше, че ти харесваше!
Това беше преди много време.
А ако и той също те търси?
Сърцето на Гергана пропъваше. А ако?
Но не години минаха, всичко се промени. Тя вече не беше онзи младеж от снимката.
Поне страницата му да погледнем! Елинка превъртеше профила, наблюдавайки снимки. О, бабо, виж, има куче! И изглежда има семейство
Гергана се обърна бързо.
Виждаш ли? шепна тя. Той има свой живот. Аз имам свой.
Елинка миг се замълчи, после избухна:
Баба, тук пише, че ще бъде в нашия град след седмица! Той е музикант, ще има концерт!
Гергана спря.
Той е тук. Скоро.
Можем да отидем! викна дете. Ти обичаш музика!
Не, Гергана се изправи рязко. Достатъчно е.
Но нощем, когато Елинка заспа, баба отново отвори страницата му.
И прочете:
Гастрол в родния град след толкова години. Странно чувство като време замръзнало.
Под поста имаше снимка от същия парк.
Концертът беше в събота.
Гергана се поколеба три пъти, но Елинка настоя:
Просто да послушаме музика! Дори и да не искаш да се доближиш, няма проблем!
Залът беше почти пълен. Когато той излезе сив, в черен сако, с виолончел в ръце Гергана стисна пръстите си толкова силно, че стават бели.
Той започна да свири.
И изведнъж тя разпозна мелодията.
Тяхната мелодия.
Тази, която той композираше за нея онзи далечен летен ден.
Елинка погледна баба и изпищя:
Бабо, плачеш ли?
Гергана не отговори. Сълзите течаха по бузите, а музиката текеше, като време, което не се връща.
След концерта Елинка почти я притисна към изхода, искайки да се доближи до кулисите.
Не! изрече Гергана, отдръпвайки ръка. Не мога.
Но той
Не съм онзи, когото той помни.
Тя изскочи навън, грабвайки студеният въздух.
И изведнъж зад гърба й чу глас:
Гергана?
Тя се обърна.
Той стоеше на няколко крачки, очите му широко отворени, сякаш видя призрак.
Ти наистина си ти?
Гергана остана без думи.
Видях те в залата, каза той, приближавайки се. Мислех, че си ми се случило. После
Той мълчи.
После ти плака, прошепна той. И разбрах.
Елинка се оттегли, оставяйки ги сами.
Ти свиреше тази мелодия, прошепна Гергана.
Свиря я на всеки концерт.
Те се гледаха двама сиви, в чиито очи още блести искрата от онзи младежки чар.
Съжалявам, че не изчаках, каза тя.
Съжалявам, че се върнах късно, отговори той.
Тогава Гергана се усмихна.
Хайде, рече. Ще ти представя внучката си.
Елинка, скрита зад ъгъла, викна от радост.
Най-накрая!
