Хей, приятелко, ето какво се случи в нашата малка кабина в сърцето на Родопите. Наоколо миреше на влага и мухъл, пода скърцаше под всяка стъпка, а в ъгъла шумотеше нещо сигурно мишки. Мария Петрова внимателно сложи близнаците Георги и Божана върху стария матрак, ги покрие с якето си и се клекна до тях.
Сърцето й биеше като лудо. Не можеше да реши кое е по-страшно студът, който пробиваше през цепнатините на дървените стени, или мълчанието на Иван Александров, който сякаш вече не беше същият мъж.
Знаеш ли, колко малки са те? прошепна тя. Трябват им адаптирано мляко, лекарства Кърмя, но дали ще стигне за двама?
Той се завъртя рязко.
Мислиш, че не знам? Мислиш, че съм глупак? гласът му трепереше от напрежение. Но в града всичко се руши. Не мога да поема двама наведнъж, нито психически, нито финансово.
И какво тогава? очите й проблеснаха. Ще се крием тук като бегълци?
Иван започна да крачи из стаята, после удари юмрук по масата.
Не се крия! Разбираш ли? Опитвам се да помисля как да оцелеем!
Бебетата заплакаха едновременно. Мария ги хване в ръце, ги люлееше и шепне:
Тихо, милчета, тихо мама е тук.
Сълзите й се стичаха по малките личица.
Ние сме семейство, прошепна тя, без да го гледа. Ти искаше дете, сега имаме двама. Това е дар, не присъда.
Иван стоеше пред прозореца, гледайки тъмната гора. Раменете му трептяха, но не се обърна. Само промълви:
На едно щях да се радвам, а две това обръща всичко.
Мария се изпари в къпа.
Обръща? Ти си баща, а не счетоводител, който живее на минус!
Той се извърна рязко, очите му горяха от гняв и отчаяние.
Не разбирам! Нямам и стотинка! Нищо! Не събрах пари в брой, банковите карти тук са безполезни. Изразходих последните литри бензин, за да стигнем.
Тя усети как земята под краката й се отдръпва.
Значи сме в капан? Без храна, без лекарства, без топлина?
Той се свлече на стария стол, зарови лице в дланите си. За пръв път изглеждаше не ядосан, а пречупен.
Тишината се разтърси от тихото хленчене на бебетата. Мария ги зави по-добре и се седна до него.
Чуй ме, каза нежно. Не те обвинявам, но трябва да действаме. Децата нямат време за чакане.
Иван вдигна глава, в очите му проблясваше страх.
Страх ме е. Страх ме е, че няма да успея, че няма да ги нахраня, че ще загинем тук.
Тя хвана ръката му силно.
Ще се справим, заедно. Но само ако спреш да бягаш от истината.
Той кимна и след това се изправи, като че ли най-сетне е решил.
Добре. Утре сутрин ще отида до селото. Ще търся работа, ще помоля за продукти. Каквото е.
Нощта се простираше безкрайно. Близнаците плачеха почти на всеки час, Мария ги кърмеше, ги люлееше, шепнеше песни, които сама не знаеше откъде си спомня. Иван седеше на прозореца, без да запали лампата, вперен в мрака на гората, като че ли там се криеше отговорът.
На разсъмване влезе якето.
Ще се върна, обещавам.
Пътят до селото Козлодуй отне над час. Първата къща, пред която стигна, беше ниска, с малка градина отпред. Почука. Отвори възрастна жена с кърпа на главата. Иван смутено прошепна:
Съжалявам жена ми е в гората с две новородени. Нямаме нищо. Готов съм да работя за храна.
Бабата го гледа дълго, сякаш четеше душата му, после тихо каза:
Работа има колкото можеш дърва, двор, животни. Но първо вземи това. Подаде му кошница с хляб, мляко и яйца. На децата им е най-необходимо.
Иван едва не се разплака. Благодари й горещо и се завръща обратно, стискайки кошницата като съкровище.
Когато влезе в кабината, Мария държеше близнаците и изглеждаше изтощена до крайност. Щом видя храната, извика и го прегърна.
Успя ли?!
Той остави кошницата на масата и я прегърна през раменете.
Не знам колко време ще стигнем, но вече имаме шанс. И разбрах едно не ми е право да се страхувам. Имам вас. Това е достатъчно.
Тя се притисна към него, в очите й блесна надежда.
Децата заспаха сити и спокойни. А в сърцата ни за първи път от дни се появи усещането, че има път напред дълъг, труден, но заедно.
Ще се справим, прошепна тя.
Да, заедно, отвърна той.
И в гласа му вече нямаше ярост или отчаяние, а само спокойна увереност.
