Намерих бебе под една стара бреза и го отгледах като свое. Но кой би могъл да предположи
Какво правиш тук? застина на място Димитър Георгиев, невярващ на очите си.
Под старата бреза, сгушено върху килим от мъртви листа, лежеше дете. Момче, слабичко, на около четири години, с тънко яке, трепереше и се прегръщаше сам. Уплашените му очи се впиваха в горския пазач.
Димитър Георгиев се огледа внимателно. Нямаше жива душа наоколо само вятърът шумеше в иглите на боровете, а от време на време се чуваше пукане на клон.
Той се наведе бавно, стараейки се да не плаши детето.
Как се казваш, малкия? Къде са ти родителите?
Момчето се притисна към грапавата кора на брезата. Устните му трепереха, но вместо думи се чу само леко тракане.
Се Сев Севда, прошепна най-накрая.
Севда? Димитър протегна ръка, но детето се дръпна назад. Не се страхувай. Няма да ти направя нищо лошо.
Смрачаването вече обгръщаше гората. Температурата падаше, а детето трепереше. Кой ли го бе изоставил тук? Най-близкото село беше на тридесет километра, а пътят още по-дълъг.
Ела с мен, каза пазачът меко. У дома е топло и има храна.
При споменаването на храната в очите на детето проблесна интерес.
Димитър свали дебелото си яке и внимателно го наметна на крехките рамене на Севда, стараейки се да не я уплаши. Детето не се съпротивляваше.
Ето, прошепна Димитър, вдигайки Севда на ръце.
Лека като перце. Костите ѝ се очертаваха под кожата. Явно не бе яла отдавна.
Вървяха през гората, а Димитър усещаше как треперенето на детето постепенно утихва. Скоро между дърветата се показа малка къщичка разкривен чардак и тънка струя дим от комина.
Пристигнахме, обяви пазачът, отваряйки вратата с крак.
Мирис на суха трева и дим изпълни къщата. Огнището догаряше, хвърляйки червеникави отблясъци върху грубата маса и дървената пейка.
Димитър настани Севда на пейката, хвърли дърва в огъня и пламъците оживяха, осветявайки уплашеното лице на детето.
Ще се стоплиш, каза Димитър, слагайки котле на огъня. После ще поговорим.
Детето ядеше лакомо, задавяйки се и кашляйки понякога. Димитър я наблюдаваше, а нещо старо се раздвижи в душата му. Колко време бе минало, откакто се грижеше за дете? Десет години? Петнадесет? От
Не. Сега не.
Откъде си, Севда? попита, когато чинията бе празна.
Детето поклати глава.
Мама Татко къде са?
Пак поклати глава, а сълзи потекоха по бузите ѝ.
Не знам, прошепна.
Димитър въздъхна. Утре трябва да идем в селото да кажем на бай Иван. Дете не може да се появи ей така; сигурно някой го търси.
Тази нощ ще останеш тук, заключи пазачът. Утре ще решим какво да правим.
Зави Севда с одеяло старо, но чисто на пейката до огнището. Детето се сгуши в ъгъла, с предпазлив поглед.
Сред нощта Димитър се събуди от тихи хлипания. Севда седеше на пейката, с колене до гърдите, плачейки без глас.
Хей, повика я Димитър. Ела тук.
Потупа леко леглото до себе си. Детето се поколеба, разкъсвано между страх и доверие. Хайде, окуражи я Димитър нежно. Не се бой.
Севда слезе внимателно от пейката и след няколко несигурни крачки се мушна под одеялото до пазача.
Спи, каза Димитър. Нищо лошо няма да ти се случи.
Рано сутринта Димитър се приготви да тръгне към селото. Колебаеше се, гледайки Севда, която спеше спокойно. Да я вземе ли? Да я остави? Ами ако се събуди сама?
Накрая реши да я събуди.
Отиваме в селото, каза Димитър. Трябва да намерим тези, които са те изгубили.
Севда отвори очи, бързо като светкавица.
Не! извика, за първи път с ясен глас. Не ме оставяй! добави, стискайки ръката на Димитър.
Защо? Димитър се наведе пред нея. Може би родителите ти те търсят.
Севда поклати глава, страх в погледа.
Няма мама, прошепна. Няма татко.
Остра болка прониза сърцето на Димитър: познаваше този израз отчаянието на човек, изгубил всичко.
Добре, каза след миг. Днес оставаш тук. Но утре ще тръгнем. Разбра ли?
Детето кимна, все още държейки ръката на Димитър.
Три седмици по-късно Димитър Георгиев най-сетне стигна до селото.
Сготвиха супа на дървения огън с картофи, лук и билки, събрани от гората.
Пламъците осветяваха лицата им: едното белязано от годините и с прошарена брада, другото младо и луничаво. Но очите им бяха еднакви: живи, сериозни и внимателни.
След седмица тръгваш на училище, промърмори Димитър, бъркайки супата. Притесняваш ли се?
Севда сви рамене.
Малко. Ами ако децата ми се подиграват?
Какво? учуди се Димитър.
Че никога не съм ходила на училище. Че съм различна.
Димитър остави лъжицата, приближи Севда и тихо каза:
Слушай: да, различна си от тях. Но си по-силна. Срещна мечка в гората. Можеш да запалиш огън с една клечка. Знаеш как ухае земята след дъжд.
А сега отиваш в първи клас. Никой не знае нищо за училището, докато не отиде дори и те.
Севда вдигна поглед.
Наистина ли?
Разбира се, усмихна се Димитър, разрошвайки русата ѝ коса. И още нещо: винаги ще съм тук. Винаги.
Дойде първи септември слънчев и ясен. Севда, с нова риза и раница, чакаше пред вратата. Димитър оправи яката си.
Готова ли си?
Севда кимна. Заедно тръгнаха по селската улица към училището малка бяла сграда с българско знаме. Децата влизаха с букети цветя, а родителите ги снимаха.
На входа Севда забави крачка.
Тате, каза най-накрая, а Димитър замръзна, не искайки да прекъсне мига. Ще ме чакаш ли тук?
Разбира се, отвърна с пресипнал глас. Точно тук. Върви.
Севда пое дълбоко въздух и прекрачи прага, смесвайки се с другите деца. Димитър остана неподвижен, гледайки бялата врата с нежна усмивка. Лек ветрец разроши косата му.
Дъщеря му започваше училище, както трябваше. Кръгът се затвори: самотата отстъпи място на топлината на нов живот, изпълнен със смисъл, обич и надежда.
Открих дете под стар бреза и го отгледах като свое. Но кой би могъл да си представи…
