Съжалявам, Иван, но трябва да се преместиш при мама, казах спокойно, докато гледах как ушието на нашия котка Каро се задръмва от страха, който се носеше в помещението.
Живеем като някой непознат! избухна Иван Петров. А знаеш какво ми е наймразовито във всичко това? Че ти всичко ти е наред!
Какво се е случило, скъпи? попитах безмълвно.
Забравих, че тоалетната ни е в средата на банята, а не там, където се монтира в нормален дом. С крака се блъсках в резервоара и сега имам синичка, голяма като твоята чантичка за грим!
Коя чантичка, мъничко? разтеглих думите, наслаждавайки се на това, как му се тресе лявото око. С тази малка за червило, или с голямата, където пазиш инструмента за маникюр, който не използвам от два месеца, защото парите отиват за твоите мъжки капризи?
Иван пробурчаше нещо, след което темата беше затворена.
Как стигнахме до този живот? Преди само четири месеца бях найщастливата булка на света. Имах Иван красив, умен и надежден (както аз вярвах) мъж, апартаменти в нова сграда в София, закупени от продаденото бабина двестаен в центъра.
Какво се обърка? Оказа се, че всичко.
Започна с това, че моят принц на бял кон се превърна в професионален нытик, който цял ден се мързи на дивана.
Слушай, направи гримаса, изкривяваща лицето му, нормалните хора първо правят ремонт, а после се настаняват. Не живеят в бетонна кутия като някакви
Какви някакви, Иван? чувствах как в мен врие праведен гняв, приближих се и влязох в очите му. Как хора, които не могат да си позволят да плащат 600 лв на месец за наем, докато ремонтират? Или какви?
Иван се засрами. През последните две седмици често прекарваше нощите при майка си, която живееше в просторна тристаенка в Пловдив, наследена от покойния съпруг. Три месеца преди това му беше уволено от предишната работа и оттогава търсеше активно нова заетост което в практиката означаваше разглеждане на обяви и седмични интервюта, докато голяма част от времето прекарваше пред компютъра, играейки игри.
Парите им се осигуряваше майка му, която не подозираше, че нейният скъпоценен синок мързи. Тя му повтаряше същите извинения, които дадоха и на мен: криза, трудно намиране на работа, отказ да работи като товароразтоварвач и т.н.
С една дума, Иван удобно се устрои.
Как е у майка ти? Удобно ли е? попитах, а той веднага се разтревожи.
Какво общо има майка ми?! възкликна, преди да завърша любимата си песен. Тя просто прегрижи се за мен! Да видиш как вчера се разстрои, когато разказах, че втората седмица се къпим в кофа, защото душовият къбел не успяхме да свържем!
Ние не можем да го свържем? виках. Ние? Или някой, който се закле да свърши целия ремонт сам, с миксер в ръка?
Оказа се, че целият ремонт пада върху мен. Шуруповертът беше в моите ръце, а Иван можеше само да отиде в магазина и да донесе нещо за хапване. Готвене той, разбира се, не умее.
Иван искаше да отговори, но аз го прекъснах:
Кажи ми, моля, кой постави тоалетната в средата на банята? Кой беше твърде ленив да прочете проекта за санитарното?
Точно в този момент котката Каро преминахе покрай масатапрозорец, докосна чашата, която бях купила за нов дом, и тя падна, разпиляйки се на парченца.
В онзи миг усетих, че това е знак отгоре.
Добре, Иван, казах спокоено, мисля, че наистина не трябва да живееш в такива ужасни условия. Отиди при майка си, още сега.
Блага, ти ме изгонваш? вдигна вежди Иван.
Освобождавам те от страданията.
Отворих новата входна врата, радвайки се, че успяхме да я заменим, вместо старата, която се държеше само на честно слово.
Майка ти ще ти приготви вкусна вечеря, ще ти изглади ризите, ще изпере чорапите дори тоалетната й е там, където трябва! Аз се справям сама.
Иван се опита да направи усмивка, но получи нещо между усмивка и киселина.
Блага, стига каза той. Не се шегувай с мен. Без мен няма да се справиш!
Защо така мислиш? усмихнах се. Аз вече два месеца почти сама върша целия ремонт, докато ти се оплакваш на майка си. Вчера, например, самата свързах пералнята. Гледах три видеа и я сложих. А ти дори инструкциите не можеш да прочетеш.
Тъ се засмя Иван. Тя свърза стиралнята и това е подвиг! Дори дете би могло!
Ако дете би могло, защо ти не успя? го поддръпнах.
Не успях! започна да се ядосва. Аз
Не исках, а? продължих. Иван, кажи ми, какво всъщност искаш и можеш? Да седиш на дивана и да критикуваш? Да разказваш на майка си, че съм лоша, защото те заставям да живееш в нечовешки условия?
Чакай
О, да, прекъснах отново, ако отново се оплакваш, че те лишавам от храна, ще разкажа на майка ти истината: че търсиш работа само за да играеш стрелби и куражи като петнадесетгодишен, без ремонт, без отговорности, без грижи!
Е, заплахите започнаха въздъхна Иван. Добре, ще отида при майка си, а когато се успокоя, ще поговорим.
Не ще говорим, заявих. Вече ти казах всичко. Събери вещите си и кажи довиждане на майка си. Тя ще е щастлива.
Разбраши, че не шегувам, Иван се усмихна и започна да прибира малкото си имуществен. Беше му достатъчно, за да се справи бързо.
Какво късметче, че не се ожених за теб, мислише, вероятно си говорейки себе си. Щеше да ме натъниш и да се разделим.
Това е сигурно! отговорих. И така, тръгвай. Пътят е открит. Ние с Каро ще се справим сами.
Ха! вика Иван. С Каро! Истински живот с котка това е уделът на такива като теб. По-късно ще имаш цяла купчина котки четиридесет!
Когато излезе, Каро се притисна към краката ми, аз го вдигнах и целувах по пухкавата му глава.
Добре, малко, сега ти си главният мъж в къщата. Ще се справим?
Той ми мигна с двата си очи, което за мене беше едно категорично да.
Този ден разбрах, че истинското щастие не е в новообзаведените стаи или в това къде е тоалетната, а в способността да се справим със собствените си ограничения и да се уважаваме взаимно. И това е урок, който остава с мен завинаги.
