Значи, чистачка, каза майка Марица, като в гласа й се забулваше нотка надменност. Аз просто мълчах. Не защото нямаше какво да кажа, а защото този път реших да оставя нещата както са. Чистачка, значи чистачка.
Ако се замислим, какво всъщност правя? Мия съдове, почиствам кафе машината, следя да има захар и чай в офисната кухня, да не се лутат пакетчета и да не се натрупва боклук. Подовете не шърпат, тоалетните не мирам. Но дали това променя същността?
За майка определено не. Тя си е вложила в съзнанието, че ако нещо почистваш, то си чистачка. Точка. И откровено, ако не бях заминала в Германия, вероятно щях да продължа да чувствам това вътрешно фу неосъзнато, но упорито.
От детство ни се внушава, че това е непрестижно, че образованите така не правят. Само животът в друга система започна да разпилва парчета на пазара.
Един ден осъзнах: да, мога да бъда чистачка и в същото време да имам две висши степени, с практика, където часът ми за консултация струваше 255 лева. Просто в новата реалност не владея езика, а чистенето разбирам. И това е моят мост.
Помня как наставничката ми, Ганка, ми каза: Чувствай това е женско. Това е заземяване. Не е за срам. И ме удари искрата. У дома не се срамувам, ако избърша праха или заредя съдомиялната. Защо извън дома това трябва да е позорно?
Най-интересното е как се гледа тук, в Германия. Шефът се поздравява с чистачката, пита я как е, какво ново в семейството й. Сяда да я обяде за обяд, прави комплимент за чистата кухня. И ти стоиш и мислиш: Ето го, уважението, без оценка.
Не се чувствам изтрито. Чувствам, че стоя на прага на нов път. И това ми дава енергия. Още чувство на вътрешна гордост. Защото ако не бях аз, къде би идват чистите чаши за вашия еспресо?







