– Дай ми телефона! виках, а в сърцето ми трепери от гняв. Видях как ти се замръзнаха очите, когато получи съобщението. Какво е това, отново доклад в 23:00?
Ралица стоеше в средата на хола, ръка вдигната. Обикновено тихият й глас сега звънеше като напрегната струна.
Бойко, който само преди минута се бе разтегнал на дивана, сега се придържаше към края, стискайки телефона. На лицето му се прочетоха уплашеност и тази глупава защита, която мъжете включват, щом са заловени, но все още се надяват да се измъкнат.
Рали, защо се ядосваш? опита се да усмихне, но ъгълчето му се подмъкна. Писаха от работа. Утре е проверка, казах ти. Иванова иска данни за материалите. Какво ще й кажа? Аз съм ръководител.
Иванова? повтори Ралица, стъпвайки напред. Пращаш й сърчица с целувки? Видях отражението в огледалото зад съдомиялната, Бойко. Умряше сърцето ти, когато се усмихна на екрана последен път за три години. Дай ми телефона. Ако е Иванова и материали, ще се извиня и ще отида в кухнята да завърша торта.
Бойко скочи, скривайки телефона зад гърба си.
Това е нарушение на личния ми пространство! Какво, станал си отворен? Искам да имам право на тайна! Ти станаш безумна с тази ревност, Рали. Параноя, трябва да се лекуваш.
Параноя? Ралица усети студената вълна, изкачваща се в тялото й. Добре. Постави телефона на масата, отключен, или ще прибирам твоите неща. Сега.
Тишината се спусна като плътна завеса. Чух само тиктенето на часовника, подарък от майка за сребърната им годишнина, която трябваше да дойде след шест месеца. Бойко гледаше съпругата си, оценявайки сериозността на заплахата. Обикновено Ралица беше бърза да прости, но днес в нейните очи имаше нещо ново празнота.
Дай, хватай! хвърли телефона върху дивана. Чети! Търси доказателствата! И после не се оплаквай, че си глупа.
Ралица бавно си вдигна телефона. Екранът още светеше. Паролата беше датата на раждане на дъщеря им. Бойко, вероятно в паника, не я е сменил.
Отвори мессенджъра. Най-горният чат не беше с Иванова, а с Йоана (Бухгалтерия). Аватар млада жена с устни, наподобяващи патешка клюка, и дълбоко деколте.
Започна да чете, а всяка фраза изглеждаше като лъжица, изсмукваща животието й.
Бойко, вече скоро? Съжалявам, мисля за обедната ни среща в складовото Беше страхотно съобщението беше изпратено преди две минути.
Отговорът му, който не успя да изпрати, беше готов: Сладурко, почакай. Гримазата ми пак връхлъща, обикалям кръгове. Ще я укрия и ще ти пиша. Обичам твоите устни.
По-надолу:
Твоята жена е толкова скучна, както казваш? Бедният ми коте, как го търпиш? Тя е като дърво в леглото.
Отговор: Ама не е дърво, Юли. Дърветата горят, а това е блато. Живея за дъщеря, знаеш. И боршовете са вкусни. Душата ми се къса към теб, към празника.
Блато, прошепна Ралица, вдигайки поглед към мъжа си. Той стъпи до прозореца, барабанейки пръсти по рамата. Не виждаше какво чете, но дългата тишина му даде да разбере проблемът е сериозен.
Боршовете, а? подкани тя тихо.
Бойко се обърна рязко.
Какво?
Пишеш ѝ, че живееш с мен заради боршовете и че аз съм блатото, а тя празникът.
Лицето му изблясна от червени петна.
Рали, това е просто шега! Мъжка шега, разбираш? Флирт, за да се поддържа самочувствието! Нищо сериозно, кълна се! Тя е млада, глупава, се влюпа в мен
Обедът в склада беше също флирт? вдигна Ралица телефона, сякаш е заразен. Беше страхотно. Това е за годишния ти доклад, а?
Бойко остана безмълвно, хватайки въздуха. Извиненията са го късали в гърлото.
Ралица се обръща към спалнята. Краката й бяха меки, но тя се принуждаваше да върви направо. Не падаше, не викаше, не му даваше удоволствие да вижда истерицата й.
Отвори гардероба и с грохот извади стария, износен куфар от антресолата. Този, с който тръгнаха за Слънчев бряг преди пет години. Тогава бяха щастливи. Или само така им се струваше?
Какво правиш? викаше Бойко, стоейки в проема, блед и изгубен.
Събирам те за празник. За Йоана, отвори чекмедето с бельото му и започна да пълни куфара с чорапи и панталони, хвърляйки ги наоколо.
Рали, спри! Не е смешно! Да разпаднеш семейство заради чат? Двадесет и пет години, Рали! Дъщеря, ипотека за къща, планове!
Планове? спря за миг, държейки любимата му риза, плетена от два месеца. Твоите планове са обедите в складовото с бухгалтера. Моите да живея с мъж, който ме уважава. Оказва се, плановете ни не съвпадат.
Той я хвърли в куфара, след него и ризи. Не ги подреждаше красиво, както винаги преди командировки. С всеки къс се натрупваше болката и обидата й.
Не можеш да ме изгониш! викна Бойко, превръщайки се от защита в нападение. Това е и моята квартира! Със съмнявам, че си забравил, че е от наследство на родителите ми?
Ралица отговори студено: Ти си забравил, че аз съм собственикът. И че Йоана ти разтърси паметта с своите устни.
Това беше удар под коляното, но Бойко го заслужи. Квартирният въпрос винаги му беше срамежлив пункт.
Няма да замина тази нощ! седна на леглото, кръстосвайки ръце. Успокой се, пий валерийска, утре ще говорим. Може би съм виновен, но и ти не си ангел. Събота в халат, какво да обсъждаме? Насаждения? Мъжът ще гледа наляво!
Ралица замря, осъзнавайки класиката: Самата виновна.
Тя се приближи до огледалото и погледна себе си 45-годишна жена, подстригана пред три дни, маникюр, домашно облекло, не мръсни халати. Грижеше се за себе си, ходеше до плувка, четеше книги, но за него беше почти невидима мебел, блато.
Седни, каза тя спокойно.
Какво?
Седни от леглото, сега.
Гласът й беше твърд като стомана, Бойко се подчини без да се противи.
Тя свали чаршафа, в който се е късал, и го спъна в куфара.
Вземи. Ти ще се нуждаеш. Може Йоана да иска нови чаршафи.
Продължи да пълни куфара: дънки, панталони, бръснач, одеколон. Бойко се опитваше да я задържи, но тя го отръсна като досадно насекомо.
Рали, поговори! викна той, като викаше: Ох, късмет!, Бъдещето е в ръцете ни!, Кой ще ти помага, Светла!.
Отиди при Светла или при Васка. Ще споделят мъдростта си. Аз не искам безплатните им съвети. Аз съм отвращена, Серги. Не ще ям остатъци от чужди обеди.
Куфарът беше пълен. Тя с упорита сила затвори циповете и го тласка към входа.
Обувай се.
Рали Бойко се предаде, като изтъпа куче. Къде ще отида? Час е дванадесет. Портфейлът ми е празен, заплата следва след седмица.
Помоли Йоана. Тя ще ти даде огъня. Или отиди при майка ти. Тя казва, че ме храниш лошо. Това е шанс да се върнеш.
Бойко се мъви, като не можеше да повярва, че това се случва. Надяваше се да е само изпълнение, че ще плаче, ще падне на колене, ще обещае злато и всичко ще се върне.
Ралица се приближи до него, погледна пръста си. На безименния пръст блестеше златно обручка, съветски произход. Носеше я 24 години, почти без да я свали. Тя беше част от нея.
Тя хванала пръста, завъртя обручката, като се опита да я свали. Кожата под нея бе по-бледна. Следващият следа от затвор.
Тя я свали, задържа в ръка. Малка, но тежка като всичката й търпение, грижа и любов.
Вземи, протегна я на мъжа.
Защо? прошепна той, гледайки златото като отровна змия.
Продай в ломбард. Достатъчно за хотел или за цветя за бухгалтера. Не ми е нужна повече. Пикаща ме е.
Той отстъпи, скри ръцете зад гърба.
Не ще взема. Ти си жена ми.
Бях ти жена, докато не ми нарече й блато на чужда.
Той погледна затворенията врата на спалнята, кухнята, където вдиша аромат на ванилия от черешовата торта, и куфара.
Ще съжаляеш, Рали, сказа злобно, обувайки обувки. Ще се върнеш. Кой ти трябва на 45? Старица, никой не иска. Аз съм мъж в късмет. Всяка ще ме вземе.
Добре, нека те вземат. Аз ще бъда сама, отколкото с предател.
Той хвърли ключовете на пода, звукът им бе финалният акорд на брака им.
Клетка, изплю се той и излезе, силно затръшвайки вратата.
Ралица веднага заключи два пъти, след това обвърза верига и се спусна на пода.
В апартамента се разнесе глухата тишина. Никакъв телевизор, никакви стъпки, само бръмченето на хладилника.
Сълзи не излязоха. Чувство на празнота, като след голямо почистване, където всичко е изхвърлено, но стаята е твърде празна.
Тя погледна пръста си белият след след обручката беше ясно видим. Стекаха се от кожата й.
Стафка с треперещи крака, тя се изправи, отиде в кухнята. На масата стоеше охладената торта красива, розова, с черешов топинг. Тя я наряза, наля чай.
Блато, а? попита празнотата. Е, добре.
Отцепи парче, вкусно, черешовият кисел вкус я успокоя.
Телефонът звънна от дивана. Дъщеря й, Калина, от друг град.
Мамо, как сте? Папа не отговаря прочете Ралица, замръзна за миг. Какво да каже? Истината или лъжа?
Тя изпрати: Татко е на спешна командировка, дълго. Всичко е наред, момиченце. Пия чай с торта.
Навън се чу звук на такси, което напускаше. Бойко вече беше тръгнал най-вероятно при майка си, защото Йоана със своя огън и куфар с мръсно бельо в полунощ няма да се радва.
Ралица изпипа чая, отиде до вана, дълго стои под душа, миещи от вечерта и лъжите му. Сякаш от нея се ухаеше лъжа. Понасят се ръце с крем, който пази за излизане. Завива се в меко одеяло и сяда в кресло сТогава Ралица се усмихна тихо, вземе новия си топазов пръстен и реши, че следващата й почивка ще бъде сама, но със свободата, която никой не може да й отнеме.
