Любомила Петрова лежеше в болничната палата в Софийската областна болница. Първо й направиха операция за отстраняване на апендицит, но след това настъпи усложнение леко възпаление и инфекция, заради което още не можеше да бъде освободена.
Тя беше на болничен, така че работа можеше да почака. В общежитието на текстилната фабрика в Пловдив, където живееше, нейната съквартираща Ружа се радваше, че има свободно легло. Нейният любим котарак Петърчо можеше безпрепятствено да броди до късно през нощта.
Любомила нямаше ухапващ поклонник. С красотата на бяла лилия, а не на златиста коса като Ружа, тя беше скромна и тихичка, дори за двадесет и шест години. Животът й се разпадаше като стара къща без ремонт. Ружа щеше скоро да се омъжи, а Любомила пак щеше да остане сама. Фабриката не строеше нови жилища, а нуждаеше се от работници.
Тя се замисли, поглеждайки в синьото небе от прозореца, и наблюдаваше възрастната съученичка Федора Тихонова, която спеше почти цялото време. Когато се будеше, двете провеждаха бавни разговори, споделяха истории за живота си.
Любомила разказа как остана сама. Родителите й умряха, а големият брат изразходва цялото наследство и сега стоеше зад решетките за кражба.
Само аз, тето Федора, съжали се тя.
А мъж ли ти има? попита Федора, оглеждайки я внимателно. Или никога?
Няма, никога. Само една приятелка, а тя скоро се жени. А вие имате семейство?
Как може да нямам! вдигна се с гордост Федора. Децата ми са винаги близо. Още щом се случи нещо, поправям, боядисвам, боядисвам отново.
Федора Тихонова разказа история, която постави Любомила в смут. Тя живееше в къща на покрайнините на града стара къща, наследена от родители. Мъжът й бе мъртъв от години, децата нямаше. Със сърце добро, но искаща да запълни празнотата, тя започна да посреща местните момчета.
Пекох баници, понякога и пирожки с картофи. Събирах ги те тичаха, без да мислят за нищо. На масата сядат петшест души и се нахраняват с моите лакомства. Родителите им са цял ден в работилницата, близо до фабриката, а те са оставени сами.
Как се справя вашият мъж с това гостоприемство?
Връщаше се с мрънкане, разбира се. Но момчетата пълниха къщата с дърва, носиха вода, а той се успокояваше, защото не трябваше сам да работи.
Къде са сега тези момчета? Пораснали ли са? Помагат ли?
Помагат, разбира се! Дойдат с малките си, а по-големите помагат сами. Аз се радвам, защото баниците винаги са готови. Дори ме посещават в болницата.
Любомила се спомни, че няколко пъти я бяха виждали гости, но тогава не обръщаше внимание.
Остават ми малко, дъще, сподели тя внезапно. Имам два бездомни момчета, Митко и Васил. Единият живее с майка си, другият с баща си. Те работят двойни смени в заводите и са сами.
Някои ги храните? учуди се Ружа.
Не само ям. Помагат ми и с уроците, са ми помощници. Ако не ги пазя, улицата би ги погълнала.
Два дни след този разговор възрастната жена получи известие, че идват гости. В палата избухнаха двама момчета на около десет години Митко и Васил, следвани от силен мъж с малко клокочеща походка и жена, уморена от работа и недоспиване.
Любомила, усещайки се по-силна, тихо излезе от палата, за да им даде място да поговорят. Когато се върна, Федора вече спеше, на нощното шкафче стояха плодове, пакет бисквитки и бутилка кисело мляко.
Тя погледна спящата старичка и се чудеше откъде имаше такава сила да подхранва чужди деца. Спомни си и Димчохулиганът, чийто родители го оставяха на улицата. Федора го прибираше, докато бащата му викаше и я обвиняваше, че развали младежта му.
Какво да правя? Той е тук, яде, помага по къщи. Първи път, когато го поддържах, падна плоча от стената. Не можех да му осигуря нищо. Той каза, че не търси храна, а помощ.
Федора замълча и рече:
Момчетата са по-чувствителни от някои възрастни. Не са жадни, не са твърди. Само се нуждаят от някой, който да ги пази.
Любомила се готвеше за освобождаване, а Ружа вече не се събуди. Тя се тревожеше къде ще бъдат децата без нея. Скоро отново се появи посетител млад, атрактивен, сметлив мъж с кожен портфейл. Любомила искаше да се прибере, но Федора я спря.
Ето, Любомила, това е Владо, мой внук. Познайте се.
Любомила се представи, а Владо, бледен и изтощен след болест, остана до Федора. Той седна до Любомила, пое се настрана и каза:
Приятно ми беше. Възстановявайте се, ще се видим отново.
След деня той остави кутия сок на нощния шкаф, но Федора вече спеше след инжекция. Събудена вечерта, отказала вечеря, Любомила я държеше за ръка.
Слушай ме, дете, прошепна тя. Владо е нотариус. Първият му запис в моята къща беше дарение за теб. Паспорта ти е в шкафа, моля те. Живей в моя дом, не е дворец, но е твой. Единствено не оставяй децата без грижи.
Любомила не можеше да повярва ушите си, като камък се уплаши.
Какво, моли се, Любо? Остават три Митко, Васил и Димчохулиганът. Трябва имаш някой да ги пази, както си обещала.
Тя разплака се, но обеща.
Не ги ще изоставя, Федо. Ще се грижа, ако е нужно. Само оставайте живи.
Федора вече спеше, а лека усмивка озаряваше лицето й, изтощено от болестта. Любомила беше изведена от болницата от Владо. Два дни по-късно, след като се сбогува с добрата жена, тя подписа документите за наследяване. Владо й помогна с формалностите, а тя се премести в къщата, подарена като наследство.
Никакви деца не се появиха веднага, но Владо ги доведе един вечер, и оттогава те станаха редовни гости. В дъждовни есенни вечери, когато улицата бе мразовита, Любомила им приготвяше палачинки от фабричната столова с извара или месо. Ядоха със заплах, гледаха телевизия, играха Монопол и след това се връщаха у дома, радостни и развълнувани. Живееха близо един до друг.
Владо от време на време минаше, за да й помогне с изплащането на данъчната такса за къщата само няколко хиляди лева. Благодарността й се превърна в нежни чувства, но той все още не им отговаряше. Остана приятел и помощник. Още бащата на Димчо се появи пред къщата, но този път не я обиде, а я благодари за грижата над сина.
Не го пренебрегвайте, каза той строго, но без злоба. Иначе ще се окажете в беда.
Така новият живот на Любомила продължи: къща, нови приятели, спомени за Федора Тихонова, която всеки ъгъл на дома й напомняше за добротата, която веднъж получи. Тя стараеше се да бъде като нея, да споделя милосърдие с онези, които имат нужда.
